Исторически източници, релевантни за провеждането на проучвания, касаещи употребата на някои лечебни растения

От -5000г.

Най-старият писмен документ, предоставящ доказателства на медицинските историци, касаещи употребата на лечебните растения  в миналото, е шумерска глинена плоча, открита в Нагпур около 5000 година. В нея са изсечени символи, описващи начините за приготвяне на растителни лечебни смеси. На плочката имало общо 12 рецепти за създаването на лекарства, които включват повече от 250 различни билкови растения, като например опиумният мак, блянът и мандрагората.

Китайската книга за лечебните корени и треви "Pen T'Sao", написана от император Шен Нунг около 2500 г.пр.Хр., описва около 365 билкови лекарства (от различни изсушени части на някои лечебни растения), много от които се използват и до днес, като например: камфор, подофилум, жълта тинтява, жен-шен, канела и ефедра.

Индийските свещени книги, известни като Веди също описват лечението с растения, които са в изобилие в тази страна. Многобройните лечебни подправки, използвани и до днес произхождат именно от Индия: индийско орехче, черен пипер, карамфил.

Египетският Еберс папирус, създаден около 1550 г. пр.н.е., представлява впечатляваща колекция от около 800 проскрипции, които касаят около 700 растителни видове и лекарства, използвани за медицински цели като нар, рицин, алое, сена, чесън, лук, смокиня, върба, кориандър, хвойна, кантарион.

Според данни от Библията и свещената еврейска книга, наречена Талмуд, по време на различните ритуали, придружаващи лечението, се ползвали множество ароматни растения (като мирта и тамян).

В Омировите „Илиада” и „Одисея”, създадени около 800 г. пр.н.е., са описани около 63 растителни видове, ползвани в минойската, микенската, египетската и асирийската фармакотерапия. Някои от лечебните ростения дори получавали имената на някои митологични герои от древните епоси, като например, растението бял оман („Inula Helenium L. Asteraceae”) е кръстено в чест на Елена, която е била в центъра на събитията около Троянската война. За растенията от рода Artemisia пък се считало, че възстановяват силата и здравето, името им произлиза от гръцката дума Artemis, което означава "здрав".

Херодот (около 500 г. пр.н.е.), дал името Орфей на растението, от чиито семена се извлича рициновото масло. Произведенията на Хипократ (459-370 г. пр.н.е.) съдържат описанията на около 300 лечебни растения, класифицирани спрямо физиологичното им действие: пелин и кантарион (от вида Centaurium umbellatum Gilib) се прилагали срещу треска; чесън срещу чревни паразити; опиум, блян, беладона и мандрагора се използвали заради упойващото им действие; ароматният кукуряк и леската като антиеметици; морският лук, целината, магданозът, аспержите и чесънът като диуретици; дъбът и нарът като адстингенти.

Теофраст (371-287 г. пр.н.е.) е поставил основите на ботаническата наука с книгите си "De Causis Plantarium" и "De Historia Plantarium". В книгите си той създал класификация на повече от 500 лечебни растения, известни в неговата историческа епоха. Той описал детайлно канелата, корените на растението  ирис, фалшив кукуряк, мента, нар, кардамон, ароматен кукуряк, омайниче. В описанието си, посветено на токсичното действие на растенията, Tеофраст подчертал тенденцията, че за да се свикне с действието на някои лечебни растения, човек постепенно трябва да увеличава дозата. Благодарение на тези си трудове хората започнали да наричат Теофраст "Баща на ботаниката".
В своята творба "De re medica" известният римски медицински писател Авъл Корнелий Целз цитирал около 250 лечебни растения, сред които са алое, блян, лен, мак, черен пипер, канела, звездна тинтява, кардамон.

Най-видният писател в древната история е Диоскорид, наричан "Баща на фармакогносията". Той е бил военен лекар и фармакогносист, служил в армията на Нерон. Диоскорид е имал възможността за изучи и опише немалко лечебни растения, пътувайки с многобройната римска армия. Около 77 година е написал произведението "De Materia Medica" Тази класическа за древната история творба била превеждана многократно, тъй като е предлагало изобилие от данни за лечебните растения, включени в световната Материя Медика до края на Средновековието и Ренесанса. Диоскорид е описал общо около 944 лекарства, като от тях 657 са с растителен произход. Освен това, той е направил пълно описание на външния вид, местоположението, начинът на събиране и приготвянето на лекарствени растителни препарати и техния терапевтичен ефект. Диоскорид твърдял, че: " най-високо ценените домашни растения са върба, лайка, чесън, лук, ружа, бръшлян, коприва, градински чай, кантарион, кориандър, магданоз, морски лук. Лайката (Matricaria recucita L.), известна като „Chamaemelon” се използвала като противовъзпалително средство, лекуващо рани, ужилвания, изгаряния и язви и като средство за почистване и измиване на очите, ушите, носа и устата. Благодарение на мекото газогонно действие на растението, то е особено подходящо за употреба при деца.

Плиний Стари (23 AD-79) е бил съвременник на Диоскорид, който пътувал в цяла Германия и Испания. Той е писал за около 1000 лечебни растения в своята книга "Historia Naturalis". Произведения на Плиний и Диоскорид определено са успели до опишат всички знания на класическия свят за лечебните растения.

Най-видният римски лекар (и фармацевт) е Клавдий Гален (131-200), който е съставил първия списък от лекарства с подобно или идентично действие, които са „interchangeable - "De succedanus". Гален въвел в употреба няколко нови растителни лекарства, които вероятно са се „изплъзнали” Диоскоридовото полезрение, като например чаят от мечо, използван като антисептик и диуретик.

През Средновековието, лечебното знание, познанията за отглеждане на целебни растения и приготвянето на лекарства постепенно се съсредоточили в манастири. Средновековната терапия била съсредоточена над около 16 лечебни растения, които монасите-лекари ползвали в манастирите. Те били градински чай, анасон, мента, гръцки семе, чубрица, вратига и други.

Карл Велики (742 AD-814), който е основател на известното медицинско училище в Салерно. В неговото произведение "Capitularies" около 100 лечебни растения като например градински чай, морски лук, ирис, мента, кантарион, мак, ружа. Великият император ценял лечебната сила на салвията (Salvia Officinalis L.). Латинското название на градински чай произхожда от латинския народ, който го наричал билката на спасението („salvare”означава спасение, лечение). Дори и днес градинският чай е сред задължителните растения, ползвани в почти всички католически манастири.

Арабите въвели в употреба множество нови растения във фармакотерапията (предимно от Индия). Арабското население е поддържало добри търговски отношения с Индия. Арабите използвали алое, беладона, блян, кафе, джинджифил, шафран, куркума, черен пипер, канела, сена. Някои лекарства с агресивно действие били заменени от арабските медици с медикаменти с по-леко действие. Такъв е примерът с въвеждането в употреба на сената, заменила силното лаксативно действие на Heleborus odorus и Euphorbium, ползвани допреди това.

През Средновековието не било рядкост европейските лекари да се консултират с арабските медицински трудове  "De Re Medica" от Джон Месе (850 г.), "Canon Medicinae" от Авицена (980-1037), "Liber Magnae Collectionis Simplicum Alimentorum Et Medicamentorum" от Ибн Байтар (1197 -1248), в който са описани над 1000 лечебни растения.

Работата на Свети Климент и Свети Наум в Охрид била от огромно значение. Те ползвали знанията си, натрупани най-вече от Никенския фармакологичен кодекс, датиращ от 850 година. Те предавали  и обширните си познания за лечебните растения и на своите ученици.

Пътуванията на Марко Поло (1254-1324) в тропическа Азия, Китай и Персия, откриването на Америка (1492) и пътуванията на Вашко да Гама в Индия (1498) се оказали доста полезни за европейската фармакология. Така в Европа били пренесени и множество лечебни растения. Освен това, появата на разнообразни и красиви ботанически градини в цяла Европа, също не била рядкост. Именно в тези градини започнали да се отглеждат първите лечебни растения, внесени от стария и новия свят.
С откриването на Америка, Материя медика била обогатена с голям брой нови лечебни растения като: хинин, ипекак, какао, ратан, ванилия, мате, тютюн, червен пипер. През 17-ти век „Cortex Chinae” е добит за пръв път от кората на хининовото дърво. Вносът на хининовата кора мълниеносно се разпространил в Англия, Франция и Германия, въпреки факта, че е имало и много противници на употребата на растението, като от тях е имало и немалко изтъкнати медици, членуващи в редица академии.

Парацелз (1493-1541) е бил един от привържениците на лекарствените препарати, синтезирани от химически вещества, от сурови растителни и минерални вещества. Въпреки това, изявеният медик твърдо е вярвал, че събирането на лекарствените суровини трябва да се осъществява в определени моменти, съвпадащи с начините на подреждането на планетите. Той непрекъснато подчертавал убеждението си в своята "Signatura doctrinae", че  Бог оставя свои знаци върху лечебните вещества, чрез които се посочват начините на тяхното прилагане и срещу кои болести да се ползват.

Докато древните народи ползвали лечебните растения предимно във вид на прости фармацевтични форми - запарки, отвари и извлеци, медиците, живели през Средновековието (по-специално между 16-ти и 18-ти век), активно се занимавали с търсенето на различни медикаментозни комбинации. Така се появили лекарствени съединенията, съставени от целебни растения, смесени с вещества от минерален, растителен или животински произход.

През 18-ти век, в работата си „Species Plantarium” (1753 г.), Карл Линей (1707г. -1788 г.) представил своето кратко описание и класификация на видовете, известни на човечеството  до този момент. Видовете са описани и наименувани, без да се взема под внимание дали някои от тях преди това не е бил описан в други медицински трудове. За определянето на имената, в действие е влязла полиномната система, при която първата дума обозначава родовата принадлежност, а останалите дават обяснение за други характеристики на растението. Линей променил системата в двуименна.

Началото на 19 век би могло да бъде определено като повратна точка в употребата и познанието за действието на лечебните растения. Откритието, обосновката и изолацията на алкалоидите от опиумния мак (1806 г.), ипекак (1817 г.), хинин (1820 г.), нар (1878 г.) поставили началото на научната фармация. Обработката на веществата чрез утвърдени химични методи, активните вещества и на други лечебни растения били „разкрити” (открити били танините, сапонидите, етеричните масла, витамините, някои хормони и др.).

В края на 19 и началото на 20 век започнала да се „прокрадва” опасността от цялостното  елиминиране на лечебните растения като елемент от терапията на поциентите. Много автори са писали, че лекарствата, получени от билки имали много недостатъци, дължащи се на разрушителното действие на ензимите, които причинявали фундаментални промени по време на процесите на сушенето на лечебните растения.

През 19-ти век терапиите с алкалоиди и гликозиди, изолирани в чист вид, все по-често започнали да бъдат измествани от лекарствата, от които те по принцип биват изолирани. Въпреки това, бързо било установено, че действието на чистите алкалоиди е по-бързо от това на алкалоидните лекарства, но пък то е дълготрайно.

В наши дни, почти всички фармакопеи, наред с всички изброени древни източници описват подробно растителните лекарства и суровините за тяхната направа. Някои страни (например Обединеното кралство, Русия и Германия) са създали и отделни билкови фармакопеи. Освен че са много полезни, ценните писмени източници, разказващи за лечебните растения, те предлегат методи за самолечение, което може да се прилага самостоятелно или по препоръка на лекар или фармацевт. Това прави и древните, и съвременните източници релевантни за провеждането на проучвания, касаещи употребата на лечебните растения.