Невероятните умения на индианците да оцеляват в пустошта, които днес са почти изгубени

От -14000г. до 1850г.

Животът на нашите най-древни прадеди е представлявал ежедневна битка с природните условия. За да могат да оцелеят, те трябвало да притежават огромен набор от познания, с които да си осигуряват храна, подслон и сигурност. По стечение на обстоятелствата в Европа този бит изчезва напълно преди повече от хиляда години. Градовете, селата и обширните ниви превземат напълно по-голямата част от континента още в края на Античността и първата половина от Средновековието.

В Америка обаче знанията, необходими за оцеляване в пустошта, са били живи допреди малко повече от столетие. Днес ще опишем най-важните техники за осигуряване на продоволствия, заслон и сигурност в Дивата природа, които индианците от Северна Америка са използвали.

Ако човек иска да преживее престоя си в пущинаците, независимо дали е попаднал там нарочно или съвсем случайно, трябва на първо място да си осигури вода и храна. Тъй като телата ни са устроени да издържат на глад няколко седмици, приоритет в индианския неписан наръчник за оцеляване е намирането на течности за пиене. Ако наблизо няма езеро или ручей, коренното население на Америка прибягва до извличане на влага директно от растенията.

За целта те използват най-различни методи - смачкване на откъснати листа в непромокаем плат, изцеждане на сока от някои видове кактуси със сламка и т.н.

Все пак искаме да припомним, че индианците навлизат най-често в пустошта, за да ловуват, а не защото са се изгубили. В повечето случаи те носят със себе си мехове за съхраняване на течности, които периодично пълнят от пресичащите маршрута им реки и езера. Те имат ясна представа за рисковете, които замърсената вода носи и избягват да пият течности със съмнителен характер.

След като жаждата на придвижващият се из дивите земи на Америка ловец е утолена, той трябва да помисли за набавяне на храна. Макар коренното население на континента да има обширни познания за ядивните растения и гъби в техните земи, основният източник на храна е дивечът.

Ако ловецът иска начинанието му да е успешно, трябва да притежава три основни умения - как да открива дивите животни, как да се приближи до тях без да бъде забелязан и как да улови плячката си.

Индианците са много умели в разчитането на животинските следи. Те също така са запознати със сезонната миграция на бизоните и елените и знаят къде едрите бозайници се спират по време на своя преход из степите. Щом установят локацията на дивеча, те трябва да се придвижат изключително тихо и незабелязано през ловното поле. За целта те използват комбинация от камуфлажно облекло и специфични движения, наречена „Лисича стъпка“.

Сливането с околната среда се постига чрез нанасяне на боя по тялото, която имитира общия фон на гората. Също така някои части на торса и крайниците  се покриват с животински кожи, защото индианците познават способността на козината на хищниците да се слива със заобикалящата ги природа. Самата Лисича стъпка представлява плавно придвижване между дърветата. За да усещат по-добре терена под краката си, ловците носят мокасини с много тънка подметка.

След като са се приближили достатъчно до плячката си, индианците използват най-различни методи за умъртвяване на животното. Капаните са един от често ползваните методи за лов. Разпространени са замаскираните ями, примките и самоактивиращите се капани с тежест. Предпочитаните оръжия са метателното копие, лъкът и тръбичката за изстрелване на стрели чрез въздушно налягане.

След като животното е уловено, месото трябва да бъде подходящо обработено за съхранение. За целта се ползва овалване в пепел, сушене на огън, заравяне в почвата и т.н. Някои от методите са доста ефективни. Всъщност американската пастърма, наречена джърки (jerky), се приготвя по стара рецепта, създадена от племето Кечуа.

Следващите две необходими за оцеляване в пустошта умения са паленето на огън и изграждането на заслон. В съвременната култура циркулира неправилното схващане, че най-използвания способ за подпалване на искра сред древните култури е триенето на пръчки една в друга. Всъщност повечето коренни жители на Америка използват за целта кремък или пирит. Те наричат тези минерали „огнени камъни“.

Най-разпространеният тип заслон сред автохтонното население на американските степи е типито. То представлява кожена шатра, която може да се разпъне сравнително бързо с помощта на три или повече дървени кола. Преносимото жилище има отвод за дим, което позволява паленето на огън между стените на непромокаемата палатка.

Последното правило за оцеляване, спазвано от всички индианци от Американските гори и степи, е пътуването на групи. Днес медиите романтизират „вълците-единаци“, които оцеляват сами в тежките условия в най-затънтените кътчета на света. Всъщност престоят в дивата природа е много по-лесен, ако ловците пътуват в група, помагат си един на друг и разпределят задълженията помежду си.

С този набор от знания и умения племената, обитаващи Новия свят, успяват не само да оцелеят хиляди години, но и да се разрастват, завладяват нови територии и дори да създадат свои уникални обичаи, ритуали и култура.

Редактор: Георги Динев