Развитие на спешната медицинска помощ в България

От 1935г. до 2019г.

Най-старите сведения за лекуване на животозастрашаващи състояния в българската история са от развитата военна медицина на прабългарите. Въпреки че през Средновековието повечето способи на народната медицина са предавани устно от поколение на поколение, в ръкописните документи присъстват различни видове лечения. Към днешна дата са запазени средновековни медицински книги, в които се описват различните причини за внезапна смърт и съответните дейности за оказване на първа помощ.

Независимо от факта, че още от създаването на Дунавска България са прилагани различни методи за оказване на първа помощ, до 30-те години на XX век липсва специална структура, предназначена за целта.

Софийската спасителна станция – началото на спешната помощ в България

Няма съмнение, че спешната медицина е една от най-важните съставни части на съвременното здравно обслужване. Въпреки този безспорен факт, първата структура, предназначена за оказване на първа помощ, се създава почти пет десетилетия след подписване на Санстефанския мирен договор (19 февруари/3 март 1878 г.), довел до възстановяване на българската държавност.

Първообразът на бъдещата „Бърза помощ“ и на съвременната система за спешна медицинска помощ е Софийската спасителна станция, открита през 1935 г. в непосредствена близост до столичната пожарна. По това време населението на София вече наброява около 300 000 души, а динамичният живот и интензивното автомобилно и трамвайно движение различават столицата от повечето градове в страната. В града има много учреждения, фабрики и магазини, поради което ежедневно възникват ситуации, при които е необходима квалифицирана медицинска помощ.

С нарастващото население на София се увеличава броят на инцидентите при трудови злополуки и пътнотранспортни произшествия, което кара общинските власти да вземат мерки, за да осигурят първа помощ на столичани. Те черпят опит от практиката на колегите си от Виена, с разликата, че при австрийците този вид медицинска дейност се финансира от благотворителни организации, а не от градската хазна.

Спасителната станция в София е създадена с цел осигуряване на необходимото медицинско обслужване при инциденти, възникнали на обществени места, както и в учреждения, фабрики и работилници. Домашните визити, независимо от причината, не са били включени в дейността на денонощните екипи.

Автомобилите, използвани за оказване на първа помощ, служат и за транспортиране на тежко болни или психично болни лица, като през годините бедните ползватели на медицинската услуга не са били таксувани. Санитарните коли (линейки) в средата на XX век разполагат с всичко необходимо – носилка, медикаменти, шини, превързочни материали.

През годините медицинските дежурства в Софийската спасителна станция са поемани от двама лекари – хирург и интернист, като основната част от екипа са фелдшери. Двуетажната сграда, използвана за оказване на спешна помощ, включва чакалня и лекарски кабинет, превързочна, която е служела и за извършването и малки операции, както и стаи за почивка за медиците и помещение за настаняване на пострадалите, нуждаещи се от наблюдение.

Столични лечебни заведения, сред които Александровска, Царица Клементина (Пета МБАЛ – София) и болницата на Червения кръст (УМБАЛСМ Пирогов), поемат нуждаещите се от хоспитализация. За тази цел общината сключва споразумение, според което в споменатите болници се поддържат определен брой свободни легла в хирургическите и вътрешните отделения, предназначени именно за спешни случаи.

Още от откриването спасителната станция разполага с телефон, който денонощно приема многобройни повиквания. В зората на спешната помощ се съобщава за голям брой обаждания от симуланти, пияници или граждани, които искат да им се окаже помощ, която не е регламентирана от правилника за работата на здравното звено. В много случаи това възпрепятства бързината на реакцията на спешните екипи.

Споменатите обаждания затрудняват и без това тежката мисия на новоучредената медицинска служба. Затова неведнъж в столичния печат призовават, да не се злоупотребява с обажданията и да се звъни само при ситуации, които са предвидени в дейностите, с които е ангажирана станцията.

В средата на 40-те години на ХХ век станцията преминава към структурите на болницата на Червения кръст, където през 1951 г., с преобразуването й в институт за спешна помощ, наречен на големия руски медик Н. И. Пирогов, се създава нова система за спешната медицинска помощ у нас.

Спешната медицина в България през 90-те години на XX и началото на XXI век

В продължение на десетилетия спешната помощ се оказва от специални структури, създадени към болничните звена за бърза и неотложна медицинска помощ (БНМП). Според административно-териториалното деление на страната след 1995 г. са обособени 28 самостоятелни центъра за спешна медицинска помощ (ЦСМП), ръководени от директори, със 198 филиала (ФСМП). Към настоящия момент броят на ЦСМП е 27 поради сливането на центровете София град и София област.

Центровете за спешна медицинска помощ извършват следната дейност:

• оказване на спешна медицинска помощ на болни и пострадали лица, донори и органи, кръв и кръвни съставки, апаратура, републикански консултанти за оказване на спешна медицинска помощ;
• предоставяне на специализиран спешен транспорт;
• провеждане на обучения на специализанти по спешна медицина и продължителна квалификация.

Дейността на центровете за спешна медицинска помощ се осъществява от:

• стационарни екипи;
• стационарни диспечерски екипи в РКЦ (районни координационни централи);
• стационарни спешни екипи във ФСМП;
• мобилни спешни екипи;
• реанимационни екипи (лекар, медицински специалист и шофьор);
• лекарски екипи (лекар и шофьор);
• долекарски екипи (медицински специалист и шофьор);
• домедицински екипи (шофьор и санитар).

От 2007 година спешните приемни отделения са отделени от ЦСМП и преминават към многопрофилните болници в страната. Към центровете за спешна медицинска помощ остават само мобилните екипи.

До 2011 година в страната функционира Националния спешен медицински телефонен номер 150, след което повикванията изцяло са пренасочени към единния европейски номер 112. От средата на 2007 г. телефонната линия за спешни случаи приема обаждания само в София, а до края на 2008 г. и в цялата страна. Първоначално единната система за връзка със службите за спешно реагиране работи паралелно със съответните специализирани телефони.

През последните десетилетия важна част от спешната медицина е въздушната бърза медицинска помощ, която се осъществява от вертолети със специализирано оборудване. В Западна Европа и САЩ се появява през 60-те години на миналия век, но в повечето развити държави бурното развитие започва през 80-те години и продължава и до днес. В България това се случва чак в началото на XXI век.

След множество репортажи с предупреждения, че страната не е обезпечена по въздух, през 2013 г. е осигурена първата въздушна линейка, собственост на частна въздухоплавателна компания. От 2014 до 2019 г. в България се използват услугите на две частни въздушни линейки, предоставени от „Хели Еър“. За петгодишния период хеликоптерите са включени в около 20 операции на застрахователната компания „Лев Инс“ и при 7-8 случая на година от Планинската спасителна служба.

От средата на 2019 г. обаче тази опция вече не е достъпна, тъй като компанията продава двата си оборудвани хеликоптера поради отказ за подкрепа от държавата и отхвърляне на молбата й за включване на техниката в системата на Спешната помощ.

Проблемът обаче не е само в липсата на оборудвани вертолети, а и в недостатъчния брой на площадки за кацане към специализираните болници. Към момента такива има само в шест лечебни заведения, като две от тях са частни. Това са УМБАЛ „Света Ана“, болница „Лозенец“, „Аджибадем Сити клиник“, УМБАЛ „Бургас“, УМБАЛ „Света Марина“ във Варна и „УниХоспитал“ в Панагюрище.

Към 2021 година България е единствената страна в Европейския съюз, която няма специализирана въздушна система с национално покритие, както и вертолети със специализирано оборудване за спешна медицинска помощ. При спешни ситуации обикновено се използват военна техника или хеликоптери, за които обаче се изпраща предварителна заявка до военния министър.