Вярванията и жестоките прояви към хората с увреждания през вековете

Акценти

Отношението към хората с увреждания в ранните цивилизации

Наказани от Бога

Ренесансът донякъде пробужда човешкото

Позор за семейството

Индустриалната революция и хората с увреждания

Черният период, подчинен на евгениката

Тайната заповед на Хитлер за изтребление на увредени 

Днес много често се цитира една фраза, която служи като лакмус за степента на развитие на дадено общество и на дадена държава. Доста често сме чували политици и общественици да казват, че цивилизоваността на една държава личи по отношението на институциите й и на жителите й към хората с увреждания. Историята показва, че в миналото са много по-чести нетолерантността, предразсъдъците и невежеството, отколкото почитта и уважението. За съжаление дори в нашата съвременност негативното отношение към хората с увреждания не е рядкост.

Много малко са примерите, които засвидетелстват добро отношение към хората с подобна съдба. Едни от тях са от Западна Африка, където живеещите в Дахоме смятат, че бебетата, родени с увреждания, са плод на свръхестествени сили и затова носят късмет. А в Източна Африка представителите на етническата група чага вярват, че децата с подобни здравословни проблеми привличат злите духове и по този начин предпазват останалите.

В по-голямата част от времето хората с увреждания са били жертва на изгаряния, убийства, изолация, мъчения, стерилизация и много други жестоки прояви. Те са редовно явление до края на Втората световна война и макар че през последните десетилетия нехуманното отношение е драстично ограничено, в различни части на света то продължава да съществува.

Отношението към хората с увреждания в ранните цивилизации

Намерени останки, датирани от неолита, подсказват, че хора с увреждания са достигали до зряла възраст, но не са можели да достигнат нормалната продължителност на живота, каквато е била по време на ранните цивилизации. Археологически и антропологически находки доказват, че страдащи от спина бифида, остеомиелит, гръбначна туберкулоза и вродено изкълчване на тазобедрената става са съществували още през старокаменната ера. Преживяемостта на тези хора е свидетелство, че близки до тях са полагали грижи и са ги пренасяли на ръце, когато се е налагало да се местят от едно място на друго.

Макар да има оцелели в онези праисторически времена, много по-чести са случаите на загиналите вследствие инфекции скоро след раждането или на убитите по евгенични, икономически или религиозни причини. Древните гърци били убедени, че душата и тялото са едно и изхождайки от тази максима, смятали, че несъвършенството на тялото под формата на увреждане е несъвършенство и на душата. Често срещано явление в Древна Гърция било детеубийството на новородени с недъзи, тъй като силно се вярвало, че това е знак за наказание от боговете заради направени грехове. С особена сила тези страхове се проявявали, когато ставало въпрос за хора с психични заболявания. Те били нарочвани, че са обладани от демони. По-късно Хипократ опровергава тези вярвания и обяснява, че според него причините за състоянието са екологични или увреждане на мозъка. Той дори създава нещо подобно на санаториум за богати семейства, имащи психичноболни членове. Други нямат този късмет и са подлагани на глад, оковавани, бичувани, заключвани или убивани. Римляните, както гърците, също имали практика да умъртвяват бебета с недъзи или ги изоставяли. По време на двете древни цивилизации човек, който по някаква причина стане инвалид по-късно в живота си, милостиво му се позволява да живее, често започва да проси, за да оцелее. Хора с умствена изостаналост ставали собственост на богати римляни, които служели за шутове и забавление.

Хенри Е. Сигерист в своята "История на медицината" посочва няколко типа отношения към човешките недъзи по време на ранните цивилизации. Увреждането като наказание от Бог заради грях е първото, второто е смятането на подобни хора за по-нисши и недъгът като последствие от проклятие или обладаване от злото, лекуван чрез молитви и милосърдие (при християните).

Наказани от Бога

По време на Средновековието принципите на християнството са водещи, но що се касае за хората с увреждания, се наблюдава известна двойнственост. Текстове в Стария завет свързват греха срещу Бог с хронично заболяване и увреждане. Негативното отношение към недъга може да се открие в "Левит", 21:18, където се казва "той е нечист и следователно не може да бъде свещеник, нито дори да се доближава до олтара". Още от библейски времена съществува вярата, че увреждането на човек може да бъде премахнато, ако потърпевшият вярва в Бог и се покае за греховете си. А пасаж, в който Иисус казва на слепец, че го е излекувал и оттук-нататък трябва да внимава да не съгрешава, говори, че за слепотата е виновен грехът.

През Средновековието медицината все още не е в състояние ефективно да лекува и да разпознава причините, заради които възникват дадени заболявания. Нейното развитие донякъде е спряно, защото са строго забранени дисекциите на човешки тела, а лекарите са заменени от монаси и свещеници. Те приемали хора с увреждания в манастирите и в болници, където прилагали методи като екзорсизъм, молитва, билки и заклинания.

Въпреки силната позиция на християнството, все още има народи като германските и славянските от Централна Европа, които продължават да изоставят и да умъртвяват онези, които имат недъзи и не могат да се грижат за себе си. Колкото повече се втълпява, че уврежданията са наказание от Бога, толкова повече не се търси защо се получават тези увреждания и отношението към страдащите става все по-нехуманно.

Ренесансът донякъде пробужда човешкото

В промеждутъка между 1500 и 1700 г. настъпва лека промяна спрямо хората с увреждания и тяхното лечение. Постепенно на тях започва да се гледа като на болни, а не на обладани от демони, особено към онези, които имат психически заболявания. На лекарите вече е позволено да изучават човешкото тяло и познанието за начините, по които то работи, се разширява. Налага се практиката страдащите от умствена изостаналост и психични разстройства да бъдат настанявани в специални убежища, а не както досега в манастири. Техният брой постепенно се увеличава, служат като затвори, а не като място, където се осигурява грижа и лечение. Между 1480 и 1680 г. е времето, през което трае т.нар. лов на вещици, описан в книгата Malleus Maleficarum. Смята се, че между 8 и 20 млн. души, най-вече жени, са измъчвани и убити в Европа. Немалка част от тази бройка включва хора с психични заболявания, обезобразени или с видим недъг, набедени във вещерство. Споменатата книга дори описва как да бъдат разпознати вещиците по тяхното увреждане или в случаите, когато родят такова дете.

Малък проблясък на грижа и добро отношение е практиката през 15 в. глухи хора да бъдат учени да пишат, а по-късно да четат и говорят. Тогава се забелязват наченки и на първите опити нечуващите и слепите да общуват с оформяне на букви с ръцете си.

Позор за семейството

Заселването на Новия свят - ранна Америка в периода 1620-1800-а, прехвърля вярванията и настроенията към хората с увреждания на новата територия. Заселниците в тринадесетте колонии също приемат недъзите за божие наказание, не толерирали страдащите от психични заболявания и тяхното поведение. Те биват преследвани, обесвани или изгаряни. Голяма част от обществото смята, че човекът с недъг е позор за своето семейство.

Нивото на медицинското обслужване е изключително ниско, лекарите са слабо обучени или сами се учат на база на своята практика. През този период се появява като метод на лечение пробиването на дупка в главата, за да излязат отровите след треска. Неагресивно настроените психично болни от богати семейства били затваряни у дома, а онези, които проявявали агресия, били държани отделени и отношението към тях било като към престъпници.

През 1752 г. във Филаделфия е отворена първата колониална болница, като заслуга за това има Бенджамин Франклин, който оказва съдействие на квакерите за тази цел. Тя е предназначена да лекува всякакви заболявания, в това число и психични, но грижите са на сравнително ниско равнище.
Единадесет години по-късно е открито второ лечебно заведение в Ню Йорк, а през 1798 г. врати отваря първата морска болница за лечение на търговски моряци с увреждания. В периода между 1760 и 1780 г. стартират и три медицински училища в САЩ.

Индустриалната революция и хората с увреждания

Времето, през което трае Индустриалната революция - 1790-1870 г., е доста интензивно. Под влиянието на променящата се инфраструктура и урбанизацията започват да се появяват повече лечебни заведения. Това съответно води до развитие на медицината и на различни начини и методи за лечение на разнообразните заболявания. В градските райони изникват механизирани производства и фабрики, в които условията на работа често са отчайващи. Работниците изпълняват строги и прекомерни норми, почти не почиват и са надзиравани почти като роби. Развитието в индустриализацията залага най-вече на здрави, издръжливи, работоспособни мъже и жени в масови производствени линии, където хората с физически и умствени увреждания са изключени.

Модернизацията донася нови проблеми - зачестяват случаите на ранени по време на работа работници. Осакатените служители биват уволнявани, ако не са в състояние да продължат да работят. В онези времена не можели да разчитат на обезщетения и някаква защита, законодателството още не било достигнало този етап.

От друга гледна точка настъпват промени в услугите за хората с увреждания. Появяват се хора като теолога Томас Галоде, който започва да проучва образователни методи за обучение на глухи. С помощта на американския Конгрес той организира събирането на средства за отварянето на първото училище за обучение на глухи в Хартфорд, Кънектикът, през 1817 г.

В останалата част на света също започват да се прокрадват подобни инициативи. В Париж стартират първите опити за професионална подготовка на слепи хора през 1784 г. Във Великобритания между 1791 и 1827 г. отварят врати шест подобни институции за незрящи, а в САЩ първата по рода си възниква през 1832 г. от д-р Самуел Хау. Той успява да открие такива училища в повече от 30 щата до 1887 г. Във Франция до 1870 г. вече има близо 60 учебни заведения за глухи, ръководени от католически конгрегации.

Що се отнася до страдащите от психични заболявания, те продължават да бъдат неразбрани и плашещи за обществото, както и смятани за нелечими. Д-р Бенджамин Ръш от САЩ полага усилия за по-хуманно отношение към тях и за създаване на по-добри условия, в които да бъдат въдворявани. Той обаче остава един от малкото специалисти, тръгнали в тази посока. В мнозинството от случаите хората с психични заболявания са институционализирани в мизерни условия и неполучаващи почти никакво или никакво лечение. Изследователката Доротея Дикс обикаля през 19 в. повече от 100 психиатрични болници и разкрива пред властите и обществеността в какви условия живеят пациентите. По нейно настояване и влияние много щатски законодателни органи отпускат пари за построяването на още лечебни заведения, които да предлагат хуманно отношение към психичноболните.

В началото на 19 в. хората, страдащи от увреждания като мускулна дистрофия или дисфункция на гръбначния мозък, често не са оцелявали заради инфекции или пневмонии. След средата на века (1865 г.) благодарение на Джоузеф Листър, разработил антисептичната хирургия, болните имат много по-големи шансове. Във Филаделфия и Ню Йорк отварят врати първите 3 болници за хора с физически увреждания между 1863 и 1884 г. През 1893 г. в Бостън е създадено Индустриално училище за осакатени и деформирани деца, което е първопроходникът в САЩ на институциите за професионално обучение на хора с подобни проблеми. Такива учебни заведения масово се появяват и процъфтяват след епидемията от полиомиелит през 1940 г.

Положението на хората с увреждания бавно се подобрява в повечето индустриализирани държави. Но се появява друг проблем, провокиран от движение, разделящо хората на годни и негодни, способни и неспособни, на заслужаващи да живеят и да се възпроизвеждат и на такива, които не заслужават. Тези нагласи тръгват след излизането на книгата на Чарлз Дарвин "Произход на видовете" през 1859 г.

Черният период, подчинен на евгениката

Статистикът сър Франсис Галтън въвежда термина "евгеника". Под това наименование се разбира "изследване на наследствените подобрения на човешката раса чрез контролирано селективно развъждане". Галтън и негови съмишленици като сър Роналд Фишър и Карл Пиърсън били убедени, че обществото ще пострада, ако по-малко интелигентни хора раждат повече деца от тези с повече умствени способности. Те са на мнение, че правителството трябва да насърчава заможните да раждат повече и да не позволява на по-малко интелигентните бедни да се възпроизвеждат.

Идеите на евгениците тръгват от книгата на Дарвин, където се разглежда естествения подбор и селективното размножаване, но трудът на естественика е насочен към растенията и животните. Двадесет години по-късно - през 1871 г., Дарвин се насочва към хората и издава книгата си "Произходът на човека". В нея авторът изказва мнение, което дава повод на някои от почитателите му да превърнат думите му в концепция, класифицираща хората в категории: "Ние, цивилизованите хора, от друга страна, правим всичко възможно, за да спрем процеса на елиминиране; строим приюти за малоумни, осакатени и болни; въвеждаме закони за бедните; и нашите лекари прилагат най-доброто от себе си, за да спасят живота на всеки до последния момент. … Така слабите членове на цивилизованите общества разпространяват своя вид. Никой, който се е занимавал с развъждането на домашни животни, няма да се съмнява, че това трябва да бъде много вредно за човешката раса".

Последователят на Чарлз Дарвин Хърбърт Спенсър налага термина "оцеляване на най-силните" и трансформира принципите на кумира си специално за хората. Идеите на Дарвин и Спенсър, заедно с Менделовите закони за генетиката и наследствеността, насаждат своите семена сред обществеността, политиците, лекарите и академиците, сред които избуяват представите за идеалния ред на биологичния свят. Свят, в който, спрямо вярванията на Спенсър, "е по-добре обществото да позволи на бедните и слабите да загинат, отколкото да поддържа тяхното съществуване и да насърчава тяхното размножаване чрез подкрепяни от правителството програми за обществена помощ и здравеопазване".

Концепцията на социалния дарвинизъм застрашаващо добива популярност. Тя е "прегърната" предимно от белите англосаксонци от северноевропейски произход, които смятат, че богатите и успелите в живота превъзхождат генетично бедните, които не притежават гените или способностите да постигнат успех. Разрастването на движението провокира провеждането на множество конференции и публикуването на периодични издания и книги.

От края на 19 в. датира прилагането на вазектомия (прекъсване на семепроводите при мъжа) и на салпингектомия (премахване на фалопиевите тръби при жената), които тогава са все още нови процедури. Те се използват и са определени като "ефективен" и "хуманен" начин за стерилизация на някои хора. През 1896 г. щатът Кънектикът се превръща в първия щат, в който е забранено малоумни, епилептици и слабоумни да създават семейства и да имат сексуални отношения. Нарушителите рискуват да влязат в затвора за 3 години. Други щати също се присъединяват и налагат подобни мерки, като някои дори разширяват обхвата - добавят луди, алкохолици, сифилистици и определени видове престъпници.

През 1867 г. в Сан Франциско е приет закон, който забранява на просяците да се показват на обществени места. През следващите 40 години още западни и северозападни щати се присъединяват към тези мерки. Просещите пари обикновено били хора с увреждания, а и в закона е упоменато, че именно болни, осакатени или деформирани по някакъв начин хора не се допускат на обществени пътища или на други обществени места. Арестуваните от улицата на основата на тази забрана били изпращани в домове, където отсъствали всякакви нормални грижи и условия. "Грозният закон", както става известен, действа до 1974 г., когато е направен последният арест. На следващата година законът е отменен.

Това не е единственото законодателно прокарване на идеите на евгениката в САЩ. През 1882 г. е гласуван първият федерален закон за имиграцията, който не позволява в страната да влизат хора, които не са в състояние да се грижат за себе си, с психически и физически дефекти. Държавните имиграционни служители получават свобода да не допускат в Щатите всеки, който им изглежда негоден и нежелан. По този начин се изключват не само хората с увреждания, но и други етнически групи. Експерти определят, че почти половината от южните и източните европейци са слабоумни, евреите са невротични, а португалците, сирийците и гърците са с малки пропорции, лошо телосложение и физически дегенерати.

Жените в Америка през 19 в. също са приравнени като права и отношение с хората с недъзи. Белите мъже вярвали, че представителките на нежния пол са изтъкани от физически, психологически и интелектуални недостатъци и за тях е присъщо да са ирационални, като истерията е намесена много сериозно. Неврофизиологът д-р Чарлз Дана посочва, че ако се позволи на дамите да гласуват например, това би довело до близо 25% нарастване на лудостта поради тяхната деликатна нервна стабилност.

В началото на 20 в. държави като Швейцария, Дания и Канада приемат закони, които позволяват стерилизацията на хора с увреждания. Както в Германия и САЩ, и в тези страни нагласите идват от добре образовани, с висок социален статус англосаксонци от висшата и средната класа, заемащи властови позиции. Евгеничното движение е широко разпространено в Европа, но в държави като Турция и Франция например опитите за стерилизация и забраняването на бракове между представители на определени групи хора срещат съпротивата на религиозните институции, обществените здравни организации и работническата класа. В мюсюлманската страна религията не позволява принудителната стерилизация и аборта, а в европейската по-голямата част от евгениците са на мнение, че средата оказва влияние върху възпитанието и съответно индивидите могат да имат по-добър живот, ако условията на живот прогресивно се подобряват.

Несъобразявайки се с международни закони и религиозни вярвания, щатът Индиана приема първите американски закони за стерилизация на изнасилвачи, престъпници с на хора с намален умствен капацитет през 1907 г. До 1926 г. 23 други щата ги вкарват в своето законодателство и са потвърдени от Върховния съд на следващата година. Не е съвсем ясно кой подлежи на процедурата, но в повечето случаи законите са разширени така, че включват хора с психични заболявания, с умствена изостаналост и с епилепсия. В някои щати дори подлагат на нея и алкохолици, наркомани, хомосексуалисти и рецидивисти. Пикът на законите за стерилизация са през 20-те години на миналия век, но практиката не отслабва и през 50-те години. Седемнадесет щата не отменят закона до 80-те години на 20 в. Статистиката показва, че повече от 60 000 хора с увреждания, престъпници и други здрави американци, попадащи в целевия контингент, са насилствено стерилизирани до 1958 г.

Независимо от широката подкрепа на програмата за стерилизация от страна на обществото и на законодателството, се срещат и гласове против практиката и изобщо против социалния дарвинизъм. Министри от Движението за социално евангелие смятат, че максимата "оцелява най-силният" противоречи на написаното в Библията и че чувството за превъзходство ще насърчи егоистично поведение и пренебрежение към останалите хора. В редиците на организацията също има колебание, тъй като някои от тях са на мнение, че болестите и уврежданията са вследствие греха и дефектите у човека.

Коректно е да се уточни, че законите, които не позволяват определени хора да сключват брак, не са прилагани стриктно и от тях не са последвали ефектите, които са целели. Но те нанасят своята вреда чрез посланието, което изпращат на обществото - дехуманизиране на хората с увреждания. Психическата травма за тях е голяма, много от тях и техните семейства са принудени да крият състоянието си и да изпитват срам.

Тайната заповед на Хитлер за изтребление на увредени

Американските закони за стерилизация достигат своя пик през 20-те години на миналия век, докато Германия приема първия си подобен закон през 1933 г. Германците, както американците, искат да запазят расовото си наследство, но те тълкуват социалния дарвинизъм по малко по-различен начин. Освен върху наследствеността и слабите индивиди, те обръщат поглед изобщо и към другите етнически групи.

Едни от основните застъпници на социалния дарвинизъм в Германия са биологът Ернст Хекел с неговата книга "Загадката на вселената" (1899 г.), както и психиатърът Алфред Хоке и адвокатът Карл Биндинг с техния труд "Разрешението да се унищожи живот, недостоен за живот" (1920 г.). Хекел е убеден, че някои увреждания са нелечими и се получават по наследствен път. Мнението му е, че такива хора източват икономиката. Сформира се комисия, чиято задача е да определи кои хора с психични заболявания, с недъзи и други заболявания могат да живеят и кои да умрат.

В своята книга Хоке и Биндинг прокарват идеята, че медицинските специалисти трябва да получат разрешение да умъртвяват безболезнено определени хора по расово "хигиенни" причини. Стига се дотам, че дори чрез филми, прокламиращи евтаназията, се насажда на обществото представата колко ненужен е живота на умствено изостаналите например. Така "облъчени" германците в края на 20-те години на миналия век са готови да подкрепят закон за стерилизацията.

Той става факт през 1933 г., когато нацистите имат пълната власт в управлението на страната. Предлага се и да бъде приет закон за евтаназията, но протестите на католическите и лютеранските институции не го позволяват. В периода от 14 юли 1933 г. до 1 септември 1939 г. са стерилизирани 375 000 души, определени като вродени слабоумни (203 000), епилептици (57 000), шизофреници (73 000), страдащи от остър алкохолизъм (28 000), също така и хората с диагноза маниакална депресия, наследствени слепота, глухота и физическа деформация.

По същото време Хитлер провежда срещи с нацистки лекари, адвокати, политици и учени, за да начертаят по какъв начин да проведат "прочистването" на германски граждани с увреждания. На 1 септември 1939 г. фюрерът подписва тайна заповед, която не става достояние на обществеността. Тя е за оказване на "последна медицинска помощ". Конкретни лекари са в течение на заповедта и как трябва да бъде изпълнена. "Увредените" хора са класифицирани като "безполезни ядящи", които изтощават икономиката и натоварват обществото, без да има полза от тях. От лекарите в цялата страна са изискани списъци на пациентите им с различни увреждания. Без да подозират за какво става въпрос, те ги предоставят и след това тези болни са събрани и умъртвени чрез газ, инжекция или подложени на глад, експерименти и разстрели. С хората, настанени в институции, процедурата протича по същия начин. Често обяснението пред семейството на починалия е, че той е умрял вследствие заразна болест и затова е кремиран от гледна точка на безопасността.

Разбира се в списъците попадат и хора, които не би трябвало да са засегнати от идеологическите мерки, взети от нацистите. Първоначално ветераните с увреждания от Втората световна война не влизат, но към края на програмата това се променя. На унищожение са подложени и пациенти, които не са инвалиди, а са имали един епизод на реактивна депресия вследствие загуба на любим човек например. Също така в началото умъртвяването се прилагало по безболезнен начин, но накрая потърпевшите са погубване чрез глад или разстрел.

Германската общественост разбира за какво става въпрос едва след като изминават 2 години от началото на програмата. Дотогава близо 300 000 души са загубили живота си. Под натиска на гражданите и на църквата Хитлер спира убийствата на германски поданици през август 1941 г.
Днес напредъкът в медицината позволява на хората с увреждания да имат по-дълга продължителност на живота си, както и по-добро качество на живот. Но така е в индустриализираните държави, където и самата страна, и нуждаещите се могат да си позволят съответните грижи. В нашето съвремие съществуват вече способи за генетично отсяване, както и не са малко случаите на абортиране на фетуси, притежаващи увреден ген. Дебатът "за" и "против" все още продължава, но под друга форма и с други методи.