Дакийски и тракийски лечебни растения, описани от Доискорид в „De materia medica”

От 50г.

Любопитно значение относно изучаването на древния дакийски и тракийски език (от тях има малко запазени думи), имат имената-синоними на намалко полезни лечебни растения. Те могат да бъдат открити в древния труд на Педаний Диоскорид, който е роден в град Аназарбе в Киликия (Мала Азия).

Биографичните данни за Диоскорид са оскъдни. Известно е, че авторът е живял през I в. по времето на императорите Клавдий и Веспасиан. Заглавието на труда му – "Peri chyles iatrikes" - значи "За лечебната материя", от латински "De materia medica". Под това име до края на деветнадесети век се разбирало, че става въпрос за материята на фармакологията и фармакогнозията. Би бил подходящ и преводът "За лечебните средства".

В петте раздела на Диоскоридовия труд са описани 827 лекарства с растителен, минерален и животински произход. Поради своите качества "De materia medica" още през античността се превръща в ключов медицински документ, от който информация са черпили лекари като Клавдий Гален (129—201 г.). "За лечебната материя" е източник за написването на Галеновия труд "Simplicia" ("За простите лекарства").

В "Канон на медицината" от Ибн Сина трудът на Диоскорид е използван като основен извор за създаването на главата, посветена на простите лекарства.

Диоскорид, от своя страна, е базирал творбата си върху трудовете на предшествениците си в тази област - Секст Нигер и Кратей. Много по-късно, през V век принцеса Аниция от Константинопол заповядала да й се препише съчинението и да се илюстрира красиво. В продължение на цели 16 века то се е считало за настолна книга за медиците от Европа и Близкия Изток.

Към днешна дата последните, и за съжаление, частични преводи на немски, френски и английски датират от 19 век и се считат за библиографска рядкост. Български преводи на този труд на Диоскорид няма.

Първообразът на Диоскоридовия труд не е запазен. В едната от двете редакции (с които той е известен сега на науката), според учения М. Велман, могат да се открият прибавени от друг автор от III в. дакийски синоними на някои растения. Те били изучавани от учените Якоб Грим и В. Томашек през 19 век, а през двадесетте годинини 20 век с тях се е занимавал българинът Д. Дечев. По-късно Вл. Георгиев е обяснил и допълнил някои непълноти, допуснати от Дечев.

През III в. под "Дакия" се разбирали областите около долното течение на р. Дунав, а след 273 г., когато император Аврелиан евакуирал под натиска на готите поримченото население на Дакия южно от Дунав, с нарицателното "даки" започнали да бъдат наричани хората, живели по десния (български) бряг на Дунав, спадащ към провинция "Dacia ripensis" (крайбрежна Дакия), а също и във вътрешната провинция "Dacia mediterannea". Следователно дакийски език се е говорил в днешна Северна България и областите около Ниш. Именно това ни дава основание да разгледаме дакийските синоними тук. Те представляват за историята на медицината интерес в няколко аспекта:

• кои от тях са дакийски и кои тракийски думи;
• има ли връзка тълкуването на тези думи с днешни имена на растения в български език;
• има ли връзка описаното от Диоскорид приложение на лечебните растения с днешната българска народна медицина;

От древните медицински писатели Диоскорид е единственият, който е разгледал 40 синонима на лечебни растения. Според Д. Дечев и Вл. Георгиев не всички от тях са дакийски. Срещат се тракийски, гръцки и латински. Последните две групи отчитат влиянието, което даките са усещали по отношение на езиковите заемки.

От тези 40 растения според езиковедските изследвания на Д. Дечев и Вл. Георгиев дакийски имена на растения имат следните 24 растения: лобода, кантарион, ветрогон, богородиче, мащерка, логачка, бял равнец, птиче просо, див грах, съсънка, троскот, пълзящ очиболец, черна метла, блян, мехунка, бучиниш, коприва, мръсняк, лопен, атически астер, паче гнездо, сладка папрат, черен кукуряк, бъз, свирчовина, брей.

Три растения имат тракийски имена: къпина, подбел и дива тиква. Ако разгледаме имената на растенията, познати днес в нашата ботаническа терминология, научните названия, ще открием, че те имат връзка с античните названия на следните растения:
1. Сладка папрат
2. Волски език
3. Лопен, с местно име свещилка.

Чрез съпоставяне на индикациите, посочени в труда на Диоскорид за съответните растения, могат да се открият паралели в нашата народна медицина. Българската народна медицина прилага често 27 от 40-те растения посредством синоними, рядко си служи със 7, а за 6 не могат да се открият данни.
Любопитен е фактът, че в народната медицина има запазени форми на приложение на някои лечебни растения, сходни с тези на Диоскорид.

Змийско мляко: "Даките го наричат "krustane"

Други го наричат платче или лилия. Има дълъг стрък и много израстващи листа. Растението змийско мляко е подобно на водното лютиче. Сокът е шафранов, лютив, възгорчив и миришещ (неособено приятно). Плодът пък е като голям конус, в който има семена като тези на мака. Сокът на змийското мляко, смесен с мед и сварен в меден съд, лекува оксиопия. За целта се изцежда сокът от корена, листата и плода, след като започне лятото, и се изсушава на сянка и се възстановява. Коренът, изпит с анасон и бяло вино, лекува жълтеница, а във вид на лапа с вино третира струпеи, премахва зъбобол.

Растението е наричано и хелидонион, защото израства, след като по нашите земи се появят лястовиците, и увяхва при отлитането им. Поверие твърди, че ако някое от малките на лястовиците ослепее, майките донасят от билката и лекуват слепотата му".

Българската народна медицина прилага отвара с урина, вода или вино при жълтеница, а отвара на билката с вода се прилага външно при лишеи и струпеи. Растението съдържа 1-4% алкалоиди, между които хелидонин с подобно на морфина действие, а също и сърдечната отрова хелеритрин, хемохелидонин и др.

Българската народна медицина е запазила предназначението при жълтеница, така както е посочено у Диоскорид; също и при струпеи. Съвпада и формата на приложение - винена отвара вътрешно или лапа с вино - външно.

Ветрогон: "Даките го наричат "sikupnu"

Спада към бодлите, поради която причина листата се ядат, като се поставят в саламура. Ветрогон расте нашироко по скалисти места, с благовонен вкус, към върха увеличава бодлите си, краят на стъблата е главичест и сферичен, обкръжен с остри и твърди бодли, няколко като звезда, цветът им е жълт или бял, понякога се среща и тъмен. Коренът е дълъг, плосък, черен отвън, а отвътре бял, на дебелина колкото големия пръст и също благоуханен. Расте по полетата и сухите места.

Има загряващо действие. Изпит, увеличава урината и менструацията и премахва коликите и газовете, с вино е подходящ за болни от черен дроб и за ухапано от зверове и за умиращи. Най-добре се пие с гроздови семена на тежест една драхма, Разправят, че като се окачи като амулет и се намаже, премахва отоци".

Българската народна медицина разчита на еменагогното действие на ветрогона. Тук може да се открие съвпадение с описанието на Диоскорид. Растението съдържа сапонини, таноиди, а също и непроучено парливо етерично масло в 0,10%.

Мащерка: "Даките я наричат "mizela"

Мащерката се познава от всички. Стълбцето е като куха пръчка, с тесни и много навити листчета, има на върха гъст цвят, червеникав, расте най-вече по каменисти и със слаба почва места.

Изпича със сол и оцет, има свойството да предизвиква прииждане на сокове в червата, отварата с мед от нея помага на страдащи от задух и астматици, изхвърля чревни паразити и предизвиква менструация, а после изхвърля и зародиша. Има пикочогонно действие, смесена с мед и като се ближе, изкарва от гърдите храчки. Лапата с оцет премахва пресни отоци и освобождава съсиреци от кръв и подхожда за болни от ишиас, поставена във вино и брашно. Помага на болни от емблиопия, като се изяде с храната. Добра е за здрави цели вместо подправка."

Известно е, че билката съдържа етерично масло до 0,6%, състоящо се тимол, карвакрол, парацимол. Българската народна медицина прилага мащерката като отлично отхрачващо средство. Ползва се при ревматични болести (например "ишиас" според Диоскорид), както и при очни и стомашни болести. Приложението на мащерката в народната медицина на страната ни определено има сходство с Диоскоридовото.

Копър: "Даките го наричат "polpum"

Отварата от плода и листата на сухия копър смъква млякото, спира коликите и газовете, спира коремни болки и повръщането, предизвиква уриниране и успокояване на хълцането, смекчава погледа и успокоява раждането, като се пие непрекъснато. Отварата му е полезна за хистерични жени в седяща вана. Семето, поставено като лапа, отстранява кондиломи".

Под "хистерични" се разбира не болните от невроза жени, а тези с гинекологичните заболявания. Болестта "хистерия" не е била известна на древните автори.

Копърът е сред любимите лактагонни средства в българската народна медицина. По-рядко се прилага като диуретик. Популярно е и неговото антиспастично и газогонно действие върху стомашночревния тракт. И тук, определено, употребата на растението съвпада с описанието на индикациите и формите на приложението между Диоскорид и нашата народна медицина.

Копърът съдържа 2,5% етерично масло, 10—20% гъсто масло, протеини и др. Етеричното масло се състои до 40—60% карвон, лимонен, апиол.

Подбел: "Бесите го наричат "asa"

Има листа, подобни на бръшлян, но по-големи, по шест или седем на един корен, по-долните са въз бели, по-горните зелени, имат много ръбове, стъблото е една педя, цветът на пролет е жълт. По цвета и стъблото израстват бодли, поради което някои мислят, че билката е без стъбло и без цвят. Коренът е тънък и безполезен. Расте край потоци и влажни места.

Листата на подбела, като лапа с мед, лекуват еризипел и всички възпаления. Накаден сух, лекува болните от суха кашлица и задух. Държан в устата и изпит, очиства абсцесите от гърдите. Същото прави и коренът под формата на пара и изпит с хидромел и изхвърля умрели зародиши."

В синонимите е указано изрично, че народът на бесите е наричал растението "аса". Бесите са били едно от най-популярните тракийски племена, а думата "беси" в късната античност е била събирателно понятие за всички траки изобщо.

Подбелът съдържа 2-3% гликозиди, 1- 17% танини и горчивото вещество тусирагин. Народната медицина в страната ни разчитала на растението най-вече при заболявания на дихателната система, а също така и за третирането на гнойни инфекции за външна употреба под формата на лапи от листата. За употребата на растението подбел паралел между народната ни медицина и Диоскоридовия труд може да се открие при показанията и формата на приложението.

Къпина: "Даките я наричат "mantia"

Познаваме къпината много добре. Отварата от клончетата й стяга, изсушава, боядисва, запича червата и спира женското течение и подобрява рани от мълния. Укрепва и венците, настойката от листата оздравява афти, премахва херпеси и лекува струпеи по главата и катаракта на очите и кондиломи и хемороиди—листата като лапа, и подхожда, поставена сама, на болни от стомах и сърце. Сокът, изстискан от стъблото и листата, сгъстен с масло, действа най-добре от всичко. Сокът от зрелия й плод бързо помага при стомашни болести, стяга червата, като се яде умерено зрял. И цветът с вино запича червата."

Къпината съдържа млечна, янтърна и оксалова киселина и е богата на танин - до 14%. Народната медицина в страната ни прилага лечебното растение под формата на отвара срещу обилна менструация, а при трудно зарастващи рани - като лапа. Става ясно, че в нашата народна медицина и в "De materia medica" Диоскорид също и е описал ползата от запичащото действие на къпината, дължащо се на танините и на локалното действие при очните болести. Определено може да се твърди, че при употребата на това растение има най-голямо сходство между нашата народна медицина и творбата на Диоскорид.

Освен този пример паралели между народната медицина и труда на Диоскорид може да се направи с немалко лечебни растения, а именно (съгласно гръцкия оригинален текст на творбата): огнивче, змийски лапад, кантарион, богородиче, градински чай, бял равнец, троскот, срещниче, пълзящ очиболец, блян, лопен, кукуряк и бъз.

От написаното до тук може да се направи извод, че повече от половината от растенията, обозначени с дакийски, респективно, с тракийски синоними у Диоскорид, се ползват в българската народна медицина така, както в Древността. За съжаление не са открити данни, разказващи как древните даки или траки са прилагали тези лечебни растения. Без съмнение обаче, неизвестнен автор от III в., който според Макс Велман е прибавил някои синоними в "De materia medica", е знаел, че билките са познати на даките. Не са открити и никакви писмени трудове от тракийски или дакийски медицински писател, които да се считат като доказателство, че медицината на народа даки (траки) е била не научната римска медицина, практикувана през епохата, а само народната медицина.

Творбата на Диоскорид е била широко използвана от късноантичните и средновековните медици. Във Византия се е ползвал с голяма популярност. Един от ръкописните кодекси, запазен до днес, произхожда от Цариград. Той разказва, че при нашествието си на Балканите варварите са унищожили немалко културни ценности от миналото в градовете, но далеч не цялата (все пак, антнчната култура на славяните не се е преселила в пустиня). Без съмнение, те са имали досег с византийската медицина, а приемайки християнството, както и други културни придобивки от Византия, те са ползвали достиженията на византийската медицина. Този път за разпространението на предписанията от Диоскорндовия труд определено е логичен. Доколко, от друга страна, Диоскоридовата „De materia medica” е била ползвана от българските средновековни лекари, не е ясно. Остава само да се предположи, че трудът им е бил известен пак по същия път на влияние на византийската медицина. За съжаление връзките на българската средновековна медицина със Запада и Изтока не са проучени. Третият възможен начин за разпространение на знанието на Диоскорид би могъл да се крие в заемките от турската медицина, следвала стъпките на арабската. Уместен е фактът, че арабите са били сред първите тълкуватели на гръцките медицински автори през Средновековието.

Може да се счита, че народната медицина е на равнището на първобитната, както са свидетелствали някои историци на медицината. По-специално в българската народна медицина могат да се срещнат заемки и от по-късни автори (например Парацелз). Въпреки това, народната медицина е консервативна, а развитието й е бавно. Тя е съхранила медицинските традиции на народите през вековете,запазвайки за поколенията както рационалната част, така и суеверията. В нашата българската медицина има някои схващания, касаещи хуморалната физиология и патология на Античността, а лечителите, третиращи счупени кости си служат с методи, описани от Хипократ.

От написаното до тук можем да направим извода, че чрез научната или чрез народната средновековна медицина, по пътя на културното влияние на народностните групи, съставящи днешната българска народност, от времето на Диоскоридовия труд в нашата народна медицина са преминали немалко базисни положения на фитотерапията.