Дакийски и тракийски лечебни растения, описани от Доискорид в "De materia medica", 3 част

От 50г.

Към 2 част >>> ТУК

6. Къпина: "Даките я наричат "mantia". Познаваме я. Отварата от клончетата й стяга, изсушава, боядисва, запича червата и спира женското течение и подобрява рани от мълния. Укрепва и венците, настойката от листата оздравява афти, премахва херпеси и лекува струпеи по главата и катаракта на очите и кондиломи и хемороиди—листата като лапа, и подхожда, поставена сама, на болни от стомах и сърце. Сокът, изстискан от стъблото и листата, сгъстен с масло, действа най-добре от всичко. Сокът от зрелия й плод бързо помага при стомашни болести, стяга червата, като се яде умерено зрял. И цветът с вино запича червата."

Къпината съдържа млечна, янтърна и оксалова киселина и е богата на танин - до 14%. Народната медицина в страната ни прилага лечебното растение под формата на отвара срещу обилна менструация, а при трудно зарастващи рани - като лапа. Става ясно, че в нашата народна медицина и в "De materia medica" Диоскорид също и е описал ползата от запичащото действие на къпината, дължащо се на танините и на локалното действие при очните болести. Определено може да се твърди, че при употребата на това растение има най-голямо сходство между нашата народна медицина и творбата на Диоскорид.

Освен този пример паралели между народната медицина и труда на Диоскорид може да се направи с немалко лечебни растения, а именно (съгласно гръцкия оригинален текст на творбата): огнивче, змийски лапад, кантарион, богородиче, градински чай, бял равнец, троскот, срещниче, пълзящ очиболец, блян, лопен, кукуряк и бъз.

От написаното до тук може да се направи извод, че повече от половината от растенията, обозначени с дакийски, респективно, с тракийски синоними у Диоскорид, се ползват в българската народна медицина така, както в Древността. За съжаление не са открити данни, разказващи как древните даки или траки са прилагали тези лечебни растения. Без съмнение обаче, неизвестнен автор от III в., който според Макс Велман е прибавил някои синоними в "De materia medica", е знаел, че билките са познати на даките. Не са открити и никакви писмени трудове от тракийски или дакийски медицински писател, които да се считат като доказателство, че медицината на народа даки (траки) е била не научната римска медицина, практикувана през епохата, а само народната медицина.

Творбата на Диоскорид е била широко използвана от късноантичните и средновековните медици. Във Византия се е ползвал с голяма популярност. Един от ръкописните кодекси, запазен до днес, произхожда от Цариград. Той разказва, че при нашествието си на Балканите варварите са унищожили немалко културни ценности от миналото в градовете, но далеч не цялата (все пак, антнчната култура на славяните не се е преселила в пустиня). Без съмнение, те са имали досег с византийската медицина, а приемайки християнството, както и други културни придобивки от Византия, те са ползвали достиженията на византийската медицина. Този път за разпространението на предписанията от Диоскорндовия труд определено е логичен. Доколко, от друга страна, Диоскоридовата „De materia medica” е била ползвана от българските средновековни лекари, не е ясно. Остава само да се предположи, че трудът им е бил известен пак по същия път на влияние на византийската медицина. За съжаление връзките на българската средновековна медицина със Запада и Изтока не са проучени. Третият възможен начин за разпространение на знанието на Диоскорид би могъл да се крие в заемките от турската медицина, следвала стъпките на арабската. Уместен е фактът, че арабите са били сред първите тълкуватели на гръцките медицински автори през Средновековието.

Може да се счита, че народната медицина е на равнището на първобитната, както са свидетелствали някои историци на медицината. По-специално в българската народна медицина могат да се срещнат заемки и от по-късни автори (например Парацелз). Въпреки това, народната медицина е консервативна, а развитието й е бавно. Тя е съхранила медицинските традиции на народите през вековете,запазвайки за поколенията както рационалната част, така и суеверията. В нашата българската медицина има някои схващания, касаещи хуморалната физиология и патология на Античността, а лечителите, третиращи счупени кости си служат с методи, описани от Хипократ.

От написаното до тук можем да направим извода, че чрез научната или чрез народната средновековна медицина, по пътя на културното влияние на народностните групи, съставящи днешната българска народност, от времето на Диоскоридовия труд в нашата народна медицина са преминали немалко базисни положения на фитотерапията.