Двуфазен модел на сън – забравеният средновековен навик

От незапомнени времена сънят играе централна роля в човешкия живот. Макар че може да изглежда като биологична константа, историческите извори и документи показват, че моделите на сън невинаги са били едни и същи. С развитие на цивилизациите се е развивал и начинът, по който хората почиват. Културните промени, миграцията и технологичния напредък се считат за фактори в еволюцията на съня.

Съвременната концепция за осемчасов, еднофазен сън (монофазен сън) е сравнително нова. Много от нашите предци, особено в прединдустриалните общества, са следвали двуфазен модел на сън, състоящ се от две спанета, често с период на будност между тях. Но какво стои зад тази практика? И как изчезва тя?

Исторически сведения за двуфазния сън
Какво представлява забравената практика?
Модел на сегментиран сън - начин за приспособяване към условията
Постепенното изчезване на двуфазния сън

Исторически сведения за двуфазния модел на сън

Въпреки че не е ясно кога се е зародила практиката, включваща първи и втори сън и период на бодърстване между тях, тя се споменава в едно от най-известните произведения на средновековната литература – сборникът с новели „Кентърбърийски разкази“ на Джефри Чосър, написан в края на XIV век. Случайни препратки за двуфазния сън са открити и в множество документи от Английското средновековие, като например писма, дневници, медицински учебници, философски писания, вестникарски статии и пиеси.

Двуфазният сън обаче не е уникален за Англия. Той е широко практикуван в целия прединдустриален свят. Например във Франция първият сън е наричан „premier somme“, а в Италия – „primo sonno“. Всъщност историкът Роджър Екирх от Технологичния университет на Вирджиния открива доказателства за навика на отдалечени от Европа места, като Африка, Южна и Югоизточна Азия, Австралия, Южна Америка и Близкия изток.

Един колониален разказ от Рио де Жанейро, Бразилия, през 1555 г. описва как коренното население вечеря след първия си сън, докато друг – от Мускат, Оман, през XIX век – обяснява, че местните хора се оттеглят за първия си сън преди 22:00 часа.

И далеч това не е особеност на Средновековието. Екирх подозира, че двуфазният сън е доминиращият начин на спане в продължение на хилядолетия. Първият запис, който историкът открива, е от VIII век пр.н.е. в гръцкия епос „Одисея“, докато последните намеци за съществуването на практиката датират от началото на XX век, преди да потъне в пълна забрава.

Забравената практика

Благодарение на множеството документи, запазени в цял свят, може да се опише с подробности начинът, по който протича нощта през XVII век.

Според наличните данни приготовленията за лягане започвали обикновено в интервала между 21:00 и 23:00 часа, когато цялото семейство се събира в спалнята, готово да поспи няколко часа. Сънят е смятан за социална дейност, която хората извършват на групи – заедно с членове на семейството, приятели и слуги, а понякога и с напълно непознати. Леглата са общи, често на пода, а възглавниците са тънки или твърди, а понякога отсъстват напълно.

За да бъдат сведени до минимум неудобствата, са предвидени редица строги социални конвенции, като например избягване на физически контакт или прекалено много въртене, и определени позиции за спане. Например, момичетата обикновено са спели от едната страна на леглото, като най-възрастните са най-близо до стената, следвани от майката и бащата, след това момчетата – отново подредени по възраст – и накрая хората, които не са част от семейството.

Първият сън обикновено продължава няколко часа и е последван от бодърстване – от около 23:00 до около 1:00 часа, в зависимост от часа на лягане. Няма данни събуждането да е причинявано от шум или други смущения през нощта, нито пък инициирано от някакъв вид аларма (първият будилник е създаден от Леви Хътчинс през 1787 г.).

Периодът на бодърстване е известен като „часовникът“ и е изненадващо полезен времеви прозорец, в който да се извършват различни полезни дейности. Записите опасват как хората са правели почти всичко, след като се събудят от първия си сън.

Документите разкриват, че под слабата светлина на луната, звездите и маслените лампи или свещите, направени от тръстика, хората са се занимавали с обикновени задачи, като например добавяне на дърва в огъня, приемане на лекарства или ходене до тоалетна. За селяните събуждането е свързано със захващане с по-сериозна работа – независимо дали това включва проверка на селскостопанските животни или извършване на домакинска работа, като например кърпене на плат, сресване на вълна или белене на тръстика за изгаряне.

Бодърстването е използвано и за извършване на молитви. Безброй молитвени наръчници от края на XV век предлагат специални молитви за часовете между първия и втория сън.

Времевият интервал е използван и от хората с философски нагласи за размишляване върху живота и обмисляне на нови идеи. В края на XVIII век лондонски търговец дори изобретява специално устройство за запомняне на всички нощни прозрения - „нощен споменник“, който се състои от затворен лист пергамент с хоризонтален отвор, който може да се използва като ръководство за писане.

„Часовникът“ обаче е използван най-вече за социализиране и физическа интимност. Както Екирх обяснява в книгата си At Day's Close: A History of Nighttime, хората често са стояли в леглото и са си говорили. За мнозина времето между двете спанета се оказва и удобен интервал за физическа интимност. Лекарско ръководство от Франция от XVI век дори съветва двойките, че най-доброто време за зачеване е след първия сън.

>>> Стерилитетът и начините за борба с репродуктивните проблеми през средновековието

Модел на сегментиран сън - начин за приспособяване към условията

Според Екирх има препратки към практиката за две спанета на нощ през Класическата епоха, което предполага, че е срещана още тогава. Тя е спомената небрежно в произведения на известни личности като гръцкия биограф Плутарх, гръцкия пътешественик Павзаний, римския историк Ливий и римския поет Вергилий.

По-късно практиката е възприета от християните, които веднага виждат потенциала на „часовника“ като възможност за рецитиране на псалми и изповеди. През VI век сл. Хр. Свети Бенедикт дори изисква монасите да стават в полунощ за изпълняване на тези дейности. В крайна сметка практиката се разпространява в цяла Европа, постепенно достигайки обикновеното население.

Но хората не са единствените животни, които откриват ползите от разделянето на съня. Практиката е широко разпространена в природата, като много видове почиват на два или дори няколко отделни периода. Това им помага да останат активни в най-благоприятните часове на деня, например когато е най-вероятно да намерят храна.

Постепенното изчезване на двуфазния сън

Споменаванията за практиката започват да изчезват в края на XVII век. Отказването от двуфазния сън първо започва сред градските висши класи в Северна Европа и се разпространява до останалата част от западното общество през следващите 200 години. До 20-те години на миналия век идеята за първи и втори сън изчезва напълно.

Смята се, че промяната започва от подобренията в уличното и битовото осветление, както и на бума на кафенетата, много от които работят цяла нощ. Тъй като постепенно се изменя отношението към нощния живот, времето, което хората могат да посветят на почивка, намалява.

В книгата си Evening's Empire историкът Крейг Козловски предлага обяснение на случващото се в края на XVII и началото на XVIII век. „Асоциациите с нощта преди XVII век не са били добри.“, споделя Козловски. „Нощта е принадлежала на хората с лоша репутация – престъпници, проститутки и пияници. Дори по-богатите, които са можели да си позволят свещи, са предпочитали да си харчат парите за други неща. Не се е смятало за престижно да стоиш буден цяла нощ.“

Това се променя след Реформацията и Контрареформацията. Протестантите и католиците свикват да провеждат тайни служби през нощта по време на периоди на преследвания. Ако по-рано нощта е принадлежала на престъпниците, постепенно уважаваните хора свикват да използват тъмните часове на денонощието за дейности, различни от почивка.

Тази тенденция постепенно се разпростира, като в началото нощният живот е привилегия само за тези, които могат да си позволят да живеят на свещи. С появата на уличното осветление обаче, общуването през нощта започва да се промъква и сред останалите прослойки на обществото.

През 1667 г. Париж става първият град в света, който осветява улиците си, използвайки восъчни свещи. Френската столица е последвана от Лил, който въвежда уличното осветление през същата година, и Амстердам (две години по-късно), където е разработена много по-ефективна лампа, захранвана с масло.

Лондон се присъединява към тях едва през 1684 г., но до края на века над 50 от големите градове в Европа са осветени през тъмната част на денонощието. Нощта става модерна и прекарването на часове в леглото се смята за загуба на време.

Дори изкуственото осветление да не е изцяло виновно, до края на XX век двуфазният сън изчезва напълно. Промените във възприятието на съня се дължат до голяма степен и на Индустриалната революция, която променя не само технологиите, но и биологията на човека. Преходът към индустриалното производство – дълги работни дни и стриктно регламентирани графици (включително на две смени) – засяга значително естествения график на съня, което е причина повечето хора да преминат към еднофазов сън.