Дела, заведени от 4 американки, са в основата на информираното съгласие

От 1905г. до 1957г.

Информираното съгласие е част от активно протичащия процес на общуване между лекар и пациент, по време на който специалистът обяснява подробно и на разбираем език всичко за състоянието, диагнозата, лечението и процедурите, но и за ползите и възможните рискове. В България определението за информирано съгласие е дадено в Закона за здравето. Важно е да се отбележи, че подписаното от пациента информирано съгласие не освобождава от отговорност лекаря.

Определят информираното съгласие като изключително важен елемент в медицината, защото гарантира правата на пациента, но и предпазва от неетични практики. През годините се полагат усилия процесът да бъде пълноценен, а не да се свежда единствено до поставянето на формален подпис.

» Началото

» Делото Мол срещу Уилямс

» Делото Дейвис срещу Прат

» Делото Ролейтър срещу Стрейн

» Делото Шлоендорф срещу Society of New York Hospital

» Концепцията за информираното съласие

Началото

Сега приемаме информираното съгласие като нещо напълно естествено и част от системата на здравеопазването.
Откога обаче се говори за него? Идеята е от първото десетилетие на отминалия 20 век. Историята започва с четири съдебни решения, които полагат основите на принципите за независимост и самостоятелност на пациента.
Всичко започва с две съдебни решения от 1905 г., последвани от още две, девет години по-късно. Така тези четири съдебни решения не само установяват, но и утвърждават принципа на автономност на пациента, което води до изискването за информирано съгласие в медицината и в научните изследвания. Делата, които водят до решенията, поставили началото на информираното съгласие са: Мор срещу Уилямс, Прат срещу Дейвс, Ролейтър срещу Стрейн и Шлоендорф срещу Society of New York Hospital.

Делото Мор срещу Уилямс

Анна Мор завежда дело срещу специалиста по УНГ д-р Корнелиус Уилямс. Иска обезщетение от 20 хиляди долара.

Аргументира се с това, че д-р Уилямс уврежда слуха й като оперира не дясното ухо, както й казва по време на прегледа, а лявото.

Анна Мор отива при д-р Уилямс, тъй като има проблем с дясното ухо. След прегледа лекарят казва, че ухото трябва да бъде оперирано. Госпожа Мор дава съгласие. След поставянето на упойката специалистът преглежда лявото ухо и установява, че състоянието му е много по-тежко в сравнение с дясното. Променя плана и решава да оперира него. Д-р Уилямс се консултира с личния лекар на жената, който присъства на интервенцията и не възразява срещу решението. Анна Мор заявява, че от операцията слухът й се уврежда допълнително. Завежда дело срещу хирурга затова, че прави операция на другото ухо, без да е получил съгласието й. Преди това жената няма никакви оплаквания, нито проблеми с лявото си ухо. Основното, към което насочва вниманието в иска си Анна Мор, е, че именно интервенцията уврежда сериозно слуха й, а освен това е неправомерна, защото не е дала съгласието си.

Решението на съда е, че лекарят няма правомощия да извърши операцията без съгласието на пациента. Според някои от членовете на съдебния състав при липсата на изрично съгласие д-р Уилямс е трябвало да отложи операцията, да уведоми жената за състоянието на лявото й ухо, да я запознае с рисковете и опасностите и да остави тя да вземе решението. Други от съдиите обаче смятат исканата сума за прекомерна и не смятат, че лекарят трябва да бъде порицан. Аргументите им са, че той вече разполага със съгласието на жената за извършване на операция и при условие, че по-сериозният проблем е с лявото ухо, то няма нужда отново да иска одобрение от Анна Мор. Намерението му не е да нарани, а да помогне. Д-р Уилямс е хирург с репутация, с голяма практика и доказан специалист по ушните заболявания и целта му е да реши здравословния проблем по възможно най-добрия за пациентката начин. Въпреки тези аргументи съдът окончателно се произнася, че за извършването на операцията е нужно задължително съгласието на жената.

Делото Дейвис срещу Прат

Историята на Пармелия Дейвис е от1905 г. Делото е за хистеректомия (хирургично отстраняване на матката). За първата операция, при която д-р Прат отстранява яйчниците, има съгласие както на Пармелия Дейвис, така и на съпруга й. За втората обаче няма. Жената е с епилепсия и хирургът д-р Едуин Прат признава, че извършва хистеректомията като лечение на епилептичните припадъци. Казва пред съда, че тъй като е епилептична, не е в състояние да обмисли компетентно ситуацията и да вземе решение.

 Съпругът на госпожа Дейвис съобщава, че след двете операции психичното здраве на жена му се влошава до степен, че тя бива обявена за невменяема.

Апелативният съд постановява: „В една свободна страна първото и най-значимо право на гражданина, което е в основата на всички останали е неприкосновеността на неговата личност. Това право забранява на лекар, колкото умел и изтъкнат да е, да нарушава без разрешение телесната неприкосновеност на своя пациент.“

Делото Ролейтър срещу Стрейн

В този случай жената съди хирурга, затова че отстранява кост от стъпалото й по време на операция за дренаж на абцес в следствие на инфекция. Госпожа Ролейтър изрично заявява, че не иска костта да бъде отстранена. И това провокира решението, според което отстраняването представлява посегателство върху личността й.

Младата жена стъпва върху пирон, който пробива палеца на десния й крак. Близо два месеца раната не заздравява, инфектира се. Д-р Стрейн обяснява, че е нужна операция. Разяснява още, че ще направи разрез, ставата ще се дренира и ако има чужди тела, ще бъдат отстранени. По време на интервенцията хирургът отстранява и сезамоидната кост от стъпалото, за което жената не е дала съгласие.

В иска до съда Ролейтър пише, че след интервенцията стъпалото й се уврежда трайно, търпи силни болки и страда както физически, така и психически. Но основното, което подчертава е, че дава съгласие за една операция, а е извършена друга.

Д-р Стрейн обяснява, че отстранява костта, тъй като тя покрива ставата и ако не я премахне, става невъзможно да дренира, а това означава, че няма как да се овладее инфекцията. Разяснява още, че костта се намира на необичайно място и не може прегледът да покаже наличието й в ставата.

Съдът в Оклахома постановява, че хирургът няма правомощия да отстрани сезамоидната кост от стъпалото, ако няма съгласието на пациентката затова. Отстраняването на костта е неправомерно и незаконно, а по закон представлява посегателство върху личността на жената.

Съдиите са категорични, че крайният арбитър дали ще рискува с операция или не, е пациентът.

Делото Шлоендорф срещу Society of New York Hospital

Четвъртата по ред история е на Мери Шлоендорф, която през януари 1908 г. отива в болницата в Ню Йорк със стомашно разстройство. По време на прегледа д-р Бартлет открива бучка, която се оказва фиброиден тумор. Консултира се с хирурга д-р Стимсън, който препоръчва операция. Според показанията на Мери Шлоендорф, лекарите й обясняват, че за да установят какъв точно е туморът, е нужно изследване, а за целта трябва да й поставят упойка. Жената казва, че е дала съгласие изследването да й бъде направено, но не иска операция.

След като й поставят упойката, отстраняват тумора, което налага и премахването на матката й. След операцията развива гангрена на лявата ръка, което налага няколко от пръстите й да бъдат ампутирани. Мери Шлоендорф казва, че операцията е направена без нейното знание и съгласие. Завежда дело срещу болницата.

В решението на съда се казва, че оспорваното нарушение не е просто небрежност, то е посегателство.

„Всяко човешко същество, което е в зряла възраст и със здрав разум, има право да определи какво да се прави с тялото му. Хирург, който извършва операция без съгласието на пациента си, извършва нападение, за което носи отговорност за нанесени вреди. Това е така, освен в случаите на спешност, когато пациентът е в безсъзнание и трябва да бъде опериран преди да е в състояние да даде съгласие“, казва съдия Бенджамин Кардозо. Подчертава още, че този случай се отличава от предшестващите го, защото става дума за посегателство.

Концепцията за информираното съгласие

„Забележително е, че тези знакови дела, които създадоха правен прецедент за автономията на пациента, бяха заведени от жени и то във време, когато жените нямаха право на глас в САЩ, а това преплита неразривно правото на автономия на пациента с правото на жената да даде съгласие за процедури, свързани със собственото й тяло“, пише д-р Лидия Бадзано в изследването „Съвременна история на информираното съгласие.“ Факт е, че в сравнение с гражданските и политическите права, тези в областта на здравето получават законова легитимация твърде късно.

Четирите съдебни решения от началото на 20 век проправят пътя, но трябва да минат няколко десетилетия преди да се появи терминът информирано съгласие и да се превърне в съществена част от здравните системи по света. Под това име терминът е записан публично за първи път в съдебната документация по делото Caлго срещу Leleand Stanford Jr University Board of Trustees (Съвет на настоятелите на Университета „Лиланд Станфорд“) през 1957 г.

Мартин Салго има атеросклероза на аортата. Правят му транслумбална процедура за оценка на степента й, по време на която инжектират контрастно вещество в аортата, за да открият запушвания. В резултат на това настъпва трайна парализа на краката на мъжа. Мартин Салго съди Университетския медицински център и главният хирург затова, че не са го запознали с този потенциален риск. Апелативният съд в Калифорния постановява, че всеки лекар е длъжен да запознае пациента с рисковете и опасностите и носи отговорност ако не го направи.

Определят това съдебно решение като първото, което насочва вниманието към нуждата на пациента да бъде предоставяна пълната информация за възможните ползи и рискове от всяка медицинска процедура.

Всички тези дела установяват правната рамка на принципа на информираното съгласие.