История и употреба на мескалина, извличан от кактуса пейот

от 30 юли 2024г.

От 1529г.

Мескалинът - халюциногенен алкалоид, срещащ се в природата, се съдържа в кактусите пейот. Той има дълбок ефект върху човешкото тяло и може би заради това се използва от векове за постигане на духовно преживяване. Веществото се открива в бързорастящия кактус Сан Педро (Echinopsis pachanoi), разпространен в пустинните участъци на Андите, както и в кактуса Lophophora williamsii, който е по-бавнорастящ и се среща в Мексико и югозападните части на САЩ. Археологическите находки доказват, че изчезналите култури по тези места са използвали кактусите в ритуали още преди 5000 г.

Откриването на специфичното въздействие на кактуса пейот

За първи път европейците се сблъскват с кактуса пейот през 16 в., когато испанците завладяват Мексико. Монахът Бернардино де Саагун го споменава в книгата си "Общата история на нещата от Нова Испания" от 1529 г. Пристигналите мисионери в новооткритите територии се опитват да спрат употребата на кактуса, но безуспешно. Неговото приложение дори се разпространява - ритуалите с пейот започват да се практикуват и от американските индианци, предимно от племето осейджи. Растението и съдържащият се в него мескалин за забранени от щатските закони, преследващи наркотиците, но се прави изключение за церемониалната им употреба.

Преди 20 в. много малко хора извън местното население в САЩ са пробвали халюциногенното вещество. Техните разкази за усещанията им обаче провокират интерес към пейота. От една страна, любопитството е от медицинска гледна точка, а от друга - чисто любителска, за развлечение. Хората откриват, че приемът на мескалин води до часове наред гадене и често повръщане, а след това се появяват халюцинациите. Днес е известно, че виденията са следствие от свързването на алкалоида със серотониновите рецептори в мозъка и тяхното активиране.

По време на ритуални и церемониални употреби на пейот хората контролирано и осъзнато подхождат към използването му и знаят колко точно количество да вземат, за да избегнат неприятните последици и да извлекат само ефекта, който им е необходим. Докато извън тези култури желаещите да експериментират с мескалин имат непредвидими преживявания. През 1887 г. лекарят Джон Бригс от Тексас за пръв път дава информация от първа ръка в медицинско списание за симптомите, настъпващи след приема на халюциногенното вещество. Той изяжда малка изсушена главичка кактус пейот и описва своето изживяване, включващо учестено биене на сърцето и затруднено дишане.

Една детройтска фармацевтична компания - Parke-Davis, се заинтересува от станалия популярен кактус. Тя проучва растенията от Южна Америка, които имат потенциала да се превърнат в източници на лекарства. Фирмата търси заместител на кокаина, който в края на 19 в. вече е причинил епидемия от пристрастени заради масовото си използване като лечебно средство. Фармацевтичната компания създава през 1893 г. дихателен стимулант и тоник за сърцето на базата на тинктура от кактуса пейот.

>>> Растението кока и кокаинът - употребата им от древните инки до днес

изсушен кактус

Мескалинът застава в центъра на различни експерименти

След популяризирането на бодливото растение благодарение на експериментите с него от страна на учени и неучени научният интерес към него се увеличава. Това обаче не означава, че се обръща голямо внимание на безопасността или на етичните принципи при приложението му. През 1895 г. излизат два доклада, изготвени от предшественика на днешния университет "Джордж Вашингтон". В тях се говори за непредсказуемостта на мескалина. В докладите са описани и опитите на учени, свързани с употребата на веществото. Млад химик дъвче "копчета" от пейот и записва своите симптоми - гадене, след него появата на приятни видения, до някаква степен контролирани, след това настъпване на депресия и безсъние, продължило 18 часа. При другия експеримент двама учени описват ефекта на мескалина върху 24-годишен мъж. След употребата той става параноичен и заблуден.

През годините се извършват и други опити с мескалин. През 1913 г. фармаколозите Уилям Малоуни и Алвин Кнауер от Ню Йорк извършват проучване сред 23-ма души. То е с цел да проверят дали халюциногенното вещество може да обясни психотичните прояви, свързани с шизофренията. Експериментът не дава нужните отговори, макар че двамата учени записват всеки коментар на участниците относно техните видения. Малоуни и Кнауер не откриват общи характеристики между халюцинациите, предизвикани от мескалина, и тези, провокирани от заболяването. Вследствие по-късни изследвания става ясно, че шизофрениците могат да различат собствените си халюцинации от тези, настъпващи след употребата на веществото.

През 1919 г. химикът Ернст Шпит от Виенския университет успява да създаде синтетичен мескалин, който бързо става достъпен благодарение на фармацевтична компания Merck, която след една година започва да го продава на пазара. Това ускорява изпитанията върху веществото. Възникват най-различни идеи, които обаче не се подкрепят от резултатите от изследванията. Десетилетия наред се смята, че мескалинът може да помогне за откриването на биологичната причина за отключването на шизофренията или да съдейства за излекуването на други психологически разстройства. В крайна сметка всички теории са оборени.

Предимно в Европа мескалинът е използван и за малко по-различни проучвания, а именно как влияе на творците. Психолози и психиатри тестват върху художници, писатели, философи и други артисти веществото и как то ги кара да реагират на различни интелектуални стимули. В този вид проучване специалистите отново удрят на камък - не се открива общ модел. Сюрреалистът Джулиан Тревелиан описва въздействието на мескалина като вдъхновяващо, неговият колега Базил Бомонт почувствал "непоносима болка и страх", философът Жан-Пол Сартр имал чувството, че е наблюдавал гротескния ад, а британският писател Олдъс Хъкслина база на своите усещания по време на експеримента издава през 1954 г. книгата си "Вратите на възприятието", в която представя един свят на разширено съзнание.

Мескалинът става инструмент в ръцете на хора, които искат да постигнат на пръв поглед безобидни цели като предизвикването на религиозен екстаз. Но той се използва и от нацистите по време на Втората световна война. Лекарят Курт Пльотнер го прилага върху затворниците в лагерите, за да разбере дали алкалоидът може да действа като серум на истината по време на разпит. Приблизително по същото време американската Служба за стратегически услуги, предшественик на ЦРУ, прави същите проучвания. Установява се, че веществото няма такова въздействие - гаденето, което предизвиква, пречи да се постигне. Години по-късно ЦРУ вербува Пльотнер за работа по проект, който е част от програмата за контрол на ума MKUltra.

След средата на 20 в. мескалинът отстъпва пред новото химично явление LSD. Изследователският интерес към него спада и по още една причина - през 70-те години на миналия век се затяга контрола върху наркотиците.

Статията е част от историята на: