Кристиан Барнард и приносът му към кардиологията - част 2

От 1953г.

В първата част от статията ни, посветена на хирурга Кристиан Барнард Нийдлинг, ви разказахме повече за образованието на медика, както и за предпоставките, помогнали му да извърши първата по рода си директна (от донор на реципиент) сърдечна трансплантация.

В следващите редове ще наблегнем на историческия контекст на делото му, за обществения живот на медика, както и за хирургичните му достижения, подарили живота на немалко хора.

И така, след като извършва първата успешна трансплантация на бъбреци през 1953 г. в САЩ,  Кристиан Барнард прави втора бъбречна трансплантация в Южна Африка (през октомври 1967 г.). На 23 януари 1964 г. д-р Джеймс Харди, работещ в медицинския център към университета в Мисисипи,(„University of Mississippi Medical Center”) в Джаксън, Мисисипи, извършва първата сърдечна трансплантация с ксенотрансплант (ксенотрансплантация е присаждането на живи клетки, тъкани или органи от един биологичен вид на друг). Медикът присажда сърцето на шимпанзе на отчаяно болен и умиращ пациент. Това сърце функционира в гърдите на пациента за около 60 до 90 минути. Пациентът, Бойд Ръш, загива, без да се върне в съзнание.

Барнард експериментално трансплантира и четиридесет и осем сърца на кучета, което е около една пета от броя, който Адриан Кантровиц, е направил в медицински център "Maimonides Medical Center" в Ню Йорк и около шестата, която Норман Шъмуей е правил в Станфордския университет в Калифорния. Нито едно от кучетата на Барнард не е оцеляло за повече от десет дни, за разлика от тези на Кантровиц и Шумуей, които преживяват повече от година.

Благодарение на няколко нови пробива, дело на известни пионери (като например Ричард Дол от Медицинския колеж във Вирджиния), няколко хирургични екипа имат готовност да се подготвят за минути за трансплантация на човешко сърце. Барнард лекува пациент, който желае да се подложи на процедурата, но подобно на други свои колеги, той очаква появата на подходящ донор за пациента си.

По време на ерата на апартейда в Южна Африка, цветнокожите граждани не получават равни възможности и не могат да упражняват медицински професии. В болницата "Гроте Шур" Хамилтън Наки е неофициално обучен хирург. Той започва като санитар. Един ден той е помолен да помогне при експеримент с жираф. След това скромно начало, Наки става основен лабораторен техник, обучава стотици хирурзи и подпомага програмата на Барнард за трансплантация на органи. Доктор Барнард казва: "Хамилтън Наки винаги е имал по-добри технически умения, отколкото аз. Беше по-добър майстор от мен, особено когато става дума за шевове и имаше много добри и стабилни ръце".

Първа трансплантация на сърце от донор на реципиент  

Барнард е извършил първата сърдечна трансплантация от донор на реципиент в ранните сутрешни часове на 3 декември 1967 г. Реципиентът е Луи Вашкански, 54-годишен бакалин, страдащ от диабет и нелечимо сърдечно заболяване. Доктор Барнард и неговият брат Мариус Барнард извършват операцията. Помага им екип от тридесет души. Операцията продължава около пет часа.

Барнард заявява на Вашкански и съпругата му, че трансплантацията има 80% шанс за успех. Барнард по-късно пише: "За умиращ човек това не е трудно решение, защото той знае, че животът му е към края си. Същото е, ако лъв ви преследва на брега на река, пълна с крокодили - вие ще скочите във водата, убедени, че имате известен шанс да преплувате от другата страна."

Донорът, дарил сърцето си, е млада жена, на име Денис Дарвал, която е изпаднала в мозъчна смърт при инцидент с автомабил на 2 декември 1967 г., докато пресичала улица в Кейптаун. При изследване в болницата "Гроте Шуур" става ясно, че Даръл има две сериозни и несъвместими с живота черепно-мозъчни фрактури. Кърт Вентър и Бърти Босман искат разрешение от бащата на Дарвал да дари сърцето на дъщеря си, което да се ползва при трансплантация. Той дава съгласието си.

Вашкански оцелява след операцията и живее в продължение на 18 дни. Пациентът загива от пневмония, тъй като приема имуносупресивни лекарства и не може да се бори с инфекцията. В световен мащаб са извършени приблизително 100 трансплантации, направени от различни лекари през 1968 г. Само една трета от трансплантираните пациенти живеят повече от три месеца.

Втората трансплантация, дело на Барнард, е проведена на 2 януари 1968 г. Пациентът Филип Блейбърг, който живее 19 месеца. Дърк ван Зил, който получава ново сърце през 1971 г. Възстановява се и живее най-дълго - над 23 години.

Между декември 1967 и ноември 1974 г. в болница "Гроте Шур" в Кейптаун, Южна Африка, са направени десет сърдечни и няколко белодробни трансплантации (през 1971 г.) От тези десетима пациенти, четирима живеят повече от 18 месеца, като двама от тях се възстановяват напълно. Един пациент преживява повече от тринадесет години, а друг - повече от двадесет и четири години.

Пълното възстановяване на сърдечната функция (с донорско сърце) продължава от часове до цели дни, а през това време - може да възникнат значителни увреждания. Други смъртни случаи на пациенти могат да възникнат вследствие на придружаващите патологични състояния. Например при белодробна хипертония дясната камера на пациентите често се адаптира към по-високото налягане и въпреки че е болна и хипертрофирала, нерядко съумява да поддържа кръвообращението в белите дробове. Доктор Барнард разработва идеята за присаждане на хетеротопни транспланти. При тази процедура, болното сърце на пациента се оставя на място, докато се трансплантира дареното сърце. По този начин в пациента действат и двата органа. Барнард извършва първата такава хетеротопна сърдечна трансплантация през 1974 г.

От ноември 1974 до декември 1983 г. в „Гроте Шур” са направени 49 последователни хетеротопни сърдечни трансплантации на 43 пациенти. Честотата на преживяемост през първата година е над 60%, в сравнение с по-малко от 40% при трансплантациите, направени другаде. Процентът на преживяемост на петата година е над 36% в сравнение с по-малко от 20% при стандартните трансплантации.

Много хирурзи се отказват да извършват сърдечни трансплантации поради лошите резултати, високата степен на отхвърляне на трансплантирания орган от имунната система на пациента. Барнард продължава да прави сложната хирургическа манипулация до появата на циклоспорина (ефективно имуносупресивно лекарство, което помага да за началото на възраждането на операцията по цял свят).

Кристиан Барнард е откровен противник на южноафриканските закони на апартейда и не се страхува да критикува правителството на родината си, въпреки че в известна степен - трябва да овладява забележките си, за да може да пътува необезпокояван в чужбина.

Вместо да напусне родината си, той подема кампания за промяна в закона. Братът на Кристиан, Мариус Барнард, избира политиката за свое второ амплоа. Избран е за законодател от Прогресивната федерална партия. Доктор Барнард по-късно заявява, че причината, поради която той никога не е печелил Нобеловата награда за физиология и медицина, вероятно се крие във факта, че е: "бял в Южна Африка".

Първият си брак д-р Барнард сключва с медицинската сестра Алета Гертруида Луу през 1948 г., докато практикува в град Серес. Двойката има две деца - Диърдре (родена през 1950) и Андре (роден през 1951). Международната слава се отразява на личния му живот, а през 1969 г. Барнард и съпругата му се развеждат.

През 1970 г. той се жени повторно за Барбара Золнер, когато тя е едва на 19 години (на същата възраст като сина му). Двойката има две деца - Фредерик (роден през 1972 г.) и Кристиан младши (роден през 1974 г.). Лекарят се развежда със Золнер през 1982 г.

Доктор Барнард се жени за трети път през 1988 г. за манекенката Карин Сетцорн. Раждат им се две деца - Армин (роден през 1989 г.) и Лара (родена през 1997 г.), но и този последен брак завършва с развод през 2000 г.

Барнард се пенсионира като началник на Катедрата по кардиоторакална хирургия в Кейптаун през 1983 г., след като развива ревматоиден артрит, увредил ръцете на медика. Болестта слага край на хирургическата му кариера. Той се е борил с артрита още от 1956 г. Диагностициран е по време на следдипломната му работа в Съединените щати. След пенсионирането си той прекарва две години като гостуващ преподавател в Института по трансплантационна хирургия в Оклахома. Той е и консултант за различни институции.

През това време лекарят живо се интересува от изследванията срещу стареенето, а репутацията му започва да страда, когато през 1986 г. популяризира продукта  „Глисел” – скъпоструващ крем против стареене, чието одобрение е оттеглено от Американската администрация по храните и лекарствата скоро след пускането му на пазара. Той, също така, прекарва известно време като научен съветник в „Clinique la Prairie”, в Швейцария, където се практикува противоречивата "подмладяваща терапия".

Барнард прекарва остатъка от живота си в Австрия, където създава фондация "Кристиан Барнард", посветила се на подпомагането на деца в неравностойно положение по целия свят.

Кристиан Барнард е починал на 2 септември 2001 г., докато е на почивка в Пафос, Кипър. Ранните доклади сочат, че лекарят е загинал от сърдечен удар, но аутопсията показва, че смъртта му е причинена от тежък астматичен пристъп.

По статията работи: Виктория МИлова

Вижте и първа част