Кристиан Барнард и приносът му към кардиологията

От 3.12.1967г.

Кристиан Барнард Нийдлинг (08.11.1922 -  02.09.2001) е южноафрикански кардиохирург, извършил първата по рода си сърдечна трансплантация, при която органът е присаден директно от донора на реципиента. Пионерната за историята на кардиохирургията манипулация е извършена на 3 декември 1967 г. в болница "Гроте Шур" ("Groote Schuur Hospital") в Кейптаун, Южна Африка.

Отраствайки в Бофорт Уест (този град е част от Провинция Нос Добра надежда, наричана и Капска провинция в Република Южна Африка), той учи медицина и практикува в продължение на няколко години в родната си страна. Като млад лекар, той експериментира с кучета. Опитът, който придобива, му помага да разработи техника за третиране на чревната атрезия при бебета. Благодарение на нея в Кейптаун е спасен животът на 10 пеленачета. Нещо повече, техниката е възприета и заимствана от неговите колеги-хирурзи във Великобритания и Съединените щати.

През 1955 г. той пътува до Съединените щати и първоначално е назначен да практикува от Оуен Уангъстийн. В Страната на неограничените възможности, медикът е обучен да работи с апарата, който по време на операции, поема функциите на сърцето и белите дробове (по тази причина той е наричан точно така – апарат сърце-бял дроб). Доктор Бернард се запознава с д-р Уолт Лилеей. След завръщането си в Южна Африка през 1958 г., Барнард е назначен за началник на катедра "Експериментална хирургия" в болницата "Groote Schuur" в Кейптаун.

На 3 декември 1967 г. Барнард трансплантира сърцето на Денис Дарвал (моличето току що е загинало при пътен инцидент) на 54-годишният Луис Вашкански. Рецепиентът, г-н Вашкански, страдащ от диабет и неизлечима болест на сърцето, се възстановява напълно (и живее в продължение на осемнадесет дни, които прекарва със съпругата си). Мъжът загива от пневмония, тъй като имунната му система е силно потисната от лекарствата срещу отхвърляне на сърцето. Така организмът на пациента, с отслабена от медикаментите имунна система, не съумява да се пребори с белодробната инфекция. Доктор Барнард съобщава на г-н и г-жа Вашкански, че операцията има 80% шанс за успех, изказване, което е подложено на критика по-късно, защото е счетено за подвеждащо.

Втората трансплантация, която Барнард извършва, е на Филип Блейберг. Операцията, извършена в началото на 1968 г., минава успешно. Пациентът живее деветнадесет месеца, няколко от които прекарва в дома си.

Доктор Барнард се пенсионира като началник на Катедрата по кардиоторакална хирургия в Кейптаун през 1983 г. Медикът развива ревматоиден артрит, поразил ръцете му. Заболяването слага край на кариерата му. Медикът проявява интерес към изследванията срещу стареенето. По-късно през 1986 г., д-р Бернард популяризира "Глисел" – доста скъп крем против стареене, който по-късно бива одобрен от Администрацията по храните и лекарствата в САЩ. През оставащите години от професионалния си път, лекарят основава фондацията "Кристиян Барнард", посветена на оказването на помощ на деца в неравностойно положение по целия свят. Лекарят почива през 2001 г. на 78-годишна възраст вследствие на астматичен пристъп.

Нека се поровим по-подробно в медицинската кариера на Кристиан Барнард. След като завършва образованието си, той стажува и специализира в клиниката "Гроте Шур" в Кейптаун. По-късно д-р Барнард работи като общопрактикуващ лекар в Серес (градче в провинция Кейп). През 1951 г. той се завръща в Кейптаун, където работи в Градската болница като директор в болница "Groote Schuur". Лекарят защитава магистърската си степен през 1953 г. в университета в Кейптаун. През същата година той става доктор на медицинските науки в същия университет. Дисертацията му носи заглавието "Лечението на туберкулозния менингит".

Както споменахме по-горе, в началото на кариерата си лекарят провежда опити с кучета, за да изследва детайлно състоянието чревна атрезия. След девет месеца и четиридесет и три опита, д-р Барнард успява да излекува състоянието при малко кученце, премахвайки части от червата на животинчето, които са недостатъчно кръвоснабдени. Грешката, която правят предишни хирурзи, се състои във факта, че те се опитват да свържат отново третираните краища на червата. За да бъде успешна манипулацията, е необходимо да се премахне между 15 и 20 сантиметра от увреденото черво (6 до 8 инча). Доктор Джани Лу прилага тази иновация в клинична обстановка. Така методът на Барнард спасява за пръв път живота на пациент в Кейптаун. Тази техника е възприета и адаптирана от хирурзи и във Великобритания, и в САЩ.

Оуен Уангъстийн в Минесота е впечатлен от работата на д-р Алън Тал, млад южноафрикански лекар, работещ в американския щат Минесота. Той се свързва с тогавашния директор болница "Гроте Шур" – д-р Джон Брок с молба да му препоръча още един млад талант от Южна Африка. Доктор Брок избира д-р Барнард. Така през декември 1955 г. той пътува към Минесотския университет (в Минеаполис). Младият лекар ползва двугодишна пълна стипендия и се обучава под ръководството на д-р Уангъстийн.

По щастлива случайност, винаги когато Бърнард има нужда от почивка, той се разхожда по коридора и си говори с Винс Гот, който съумява да се вмъкне в лабораторията с изглед към операционната зала, където пионерът д-р Уолт Линей извършва първата операция на отворено сърце.

Гот разработва нова техника, с която Линей може оперира по-ефективно аортната клапа (Mакрий пише: "Това беше вдъхновението, което въздейства така силно на Барнард"). През март 1956 г. Гот моли Барнард да му помогне да управлява апарата сърце-бял дроб при операция. Малко след това Уангъстийн се съгласява да позволи на Барнард да започне работа при Линей.

По това време Бернард за пръв път се запознава със своя колега Норман Шумуей, с когото извършват емблематичната сърдечна трансплантация. Бернард се запознава и с Гил Кембъл, който му демонстрира, че може да се използва и кучешки бял дроб за оксигениране на кръвта по време на операция с открито сърце (година преди Барнард да пристигне, Линей и Кембъл са използвали тази процедура в продължение на двадесет минути по време на операция на 13-годишно момче със септичен дефект на камерата, благодарение на която детето се възстановява).

Барнард и Кембъл са приятели и редовно си устройват ранни закуски, в които могат да поговорят. През 1958 г. Барнард си извоюва магистърска степен по хирургия за тезата, озаглавена "Аортна клапа - проблеми в производството и тестването на клапни протези." Същата година той си извоюва докторска степен за дисертацията си "Етиологията на чревната конгенитална атрезия". Барнард описва двете си години в САЩ като "най-завладяващото време в живота ми".

След завръщането си в Южна Африка през 1958 г., Барнард е назначен за ръководител на катедрата по експериментална хирургия в болница "Гроте Шур". Започва работа и в университета в Кейптаун. Заема и преподавателски пост в университета в Кейптаун. Той е повишен до ръководител на хирургичните изследвания в университета в Кейптаун. През 1960 г., лекарят пътува до Москва, за да поговори с Владимир Демиков, топ експерт в областта на трансплантациите. През 1961 г. е назначен за началник на отдела по кардиохирургия в учебните болници към университета в Кейптаун. Той става доцент в катедрата по хирургия в университета в Кейптаун през 1962 г. С течение на времето д-р Барнард придобива известност сред много пациенти със сърдечни заболявания. Той става професор по хирургия в университета в Кейптаун през 1972 г.

И така, след като извършва първата успешна трансплантация на бъбреци през 1953 г. в САЩ,  Кристиан Барнард прави втора бъбречна трансплантация в Южна Африка (през октомври 1967 г.). На 23 януари 1964 г. д-р Джеймс Харди, работещ в медицинския център към университета в Мисисипи,(„University of Mississippi Medical Center”) в Джаксън, Мисисипи, извършва първата сърдечна трансплантация с ксенотрансплант (ксенотрансплантация е присаждането на живи клетки, тъкани или органи от един биологичен вид на друг). Медикът присажда сърцето на шимпанзе на отчаяно болен и умиращ пациент. Това сърце функционира в гърдите на пациента за около 60 до 90 минути. Пациентът, Бойд Ръш, загива, без да се върне в съзнание.

Барнард експериментално трансплантира и четиридесет и осем сърца на кучета, което е около една пета от броя, който Адриан Кантровиц, е направил в медицински център "Maimonides Medical Center" в Ню Йорк и около шестата, която Норман Шъмуей е правил в Станфордския университет в Калифорния. Нито едно от кучетата на Барнард не е оцеляло за повече от десет дни, за разлика от тези на Кантровиц и Шумуей, които преживяват повече от година.

Благодарение на няколко нови пробива, дело на известни пионери (като например Ричард Дол от Медицинския колеж във Вирджиния), няколко хирургични екипа имат готовност да се подготвят за минути за трансплантация на човешко сърце. Барнард лекува пациент, който желае да се подложи на процедурата, но подобно на други свои колеги, той очаква появата на подходящ донор за пациента си.

По време на ерата на апартейда в Южна Африка, цветнокожите граждани не получават равни възможности и не могат да упражняват медицински професии. В болницата "Гроте Шур" Хамилтън Наки е неофициално обучен хирург. Той започва като санитар. Един ден той е помолен да помогне при експеримент с жираф. След това скромно начало, Наки става основен лабораторен техник, обучава стотици хирурзи и подпомага програмата на Барнард за трансплантация на органи. Доктор Барнард казва: "Хамилтън Наки винаги е имал по-добри технически умения, отколкото аз. Беше по-добър майстор от мен, особено когато става дума за шевове и имаше много добри и стабилни ръце".

Първа трансплантация на сърце от донор на реципиент  

Барнард е извършил първата сърдечна трансплантация от донор на реципиент в ранните сутрешни часове на 3 декември 1967 г. Реципиентът е Луи Вашкански, 54-годишен бакалин, страдащ от диабет и нелечимо сърдечно заболяване. Доктор Барнард и неговият брат Мариус Барнард извършват операцията. Помага им екип от тридесет души. Операцията продължава около пет часа.

Барнард заявява на Вашкански и съпругата му, че трансплантацията има 80% шанс за успех. Барнард по-късно пише: "За умиращ човек това не е трудно решение, защото той знае, че животът му е към края си. Същото е, ако лъв ви преследва на брега на река, пълна с крокодили - вие ще скочите във водата, убедени, че имате известен шанс да преплувате от другата страна."

Донорът, дарил сърцето си, е млада жена, на име Денис Дарвал, която е изпаднала в мозъчна смърт при инцидент с автомабил на 2 декември 1967 г., докато пресичала улица в Кейптаун. При изследване в болницата "Гроте Шуур" става ясно, че Даръл има две сериозни и несъвместими с живота черепно-мозъчни фрактури. Кърт Вентър и Бърти Босман искат разрешение от бащата на Дарвал да дари сърцето на дъщеря си, което да се ползва при трансплантация. Той дава съгласието си.

Вашкански оцелява след операцията и живее в продължение на 18 дни. Пациентът загива от пневмония, тъй като приема имуносупресивни лекарства и не може да се бори с инфекцията. В световен мащаб са извършени приблизително 100 трансплантации, направени от различни лекари през 1968 г. Само една трета от трансплантираните пациенти живеят повече от три месеца.

Втората трансплантация, дело на Барнард, е проведена на 2 януари 1968 г. Пациентът Филип Блейбърг, който живее 19 месеца. Дърк ван Зил, който получава ново сърце през 1971 г. Възстановява се и живее най-дълго - над 23 години.

Между декември 1967 и ноември 1974 г. в болница "Гроте Шур" в Кейптаун, Южна Африка, са направени десет сърдечни и няколко белодробни трансплантации (през 1971 г.) От тези десетима пациенти, четирима живеят повече от 18 месеца, като двама от тях се възстановяват напълно. Един пациент преживява повече от тринадесет години, а друг - повече от двадесет и четири години.

Пълното възстановяване на сърдечната функция (с донорско сърце) продължава от часове до цели дни, а през това време - може да възникнат значителни увреждания. Други смъртни случаи на пациенти могат да възникнат вследствие на придружаващите патологични състояния. Например при белодробна хипертония дясната камера на пациентите често се адаптира към по-високото налягане и въпреки че е болна и хипертрофирала, нерядко съумява да поддържа кръвообращението в белите дробове. Доктор Барнард разработва идеята за присаждане на хетеротопни транспланти. При тази процедура, болното сърце на пациента се оставя на място, докато се трансплантира дареното сърце. По този начин в пациента действат и двата органа. Барнард извършва първата такава хетеротопна сърдечна трансплантация през 1974 г.

От ноември 1974 до декември 1983 г. в „Гроте Шур” са направени 49 последователни хетеротопни сърдечни трансплантации на 43 пациенти. Честотата на преживяемост през първата година е над 60%, в сравнение с по-малко от 40% при трансплантациите, направени другаде. Процентът на преживяемост на петата година е над 36% в сравнение с по-малко от 20% при стандартните трансплантации.

Много хирурзи се отказват да извършват сърдечни трансплантации поради лошите резултати, високата степен на отхвърляне на трансплантирания орган от имунната система на пациента. Барнард продължава да прави сложната хирургическа манипулация до появата на циклоспорина (ефективно имуносупресивно лекарство, което помага да за началото на възраждането на операцията по цял свят).

Кристиан Барнард е откровен противник на южноафриканските закони на апартейда и не се страхува да критикува правителството на родината си, въпреки че в известна степен - трябва да овладява забележките си, за да може да пътува необезпокояван в чужбина.

Вместо да напусне родината си, той подема кампания за промяна в закона. Братът на Кристиан, Мариус Барнард, избира политиката за свое второ амплоа. Избран е за законодател от Прогресивната федерална партия. Доктор Барнард по-късно заявява, че причината, поради която той никога не е печелил Нобеловата награда за физиология и медицина, вероятно се крие във факта, че е: "бял в Южна Африка".

Първият си брак д-р Барнард сключва с медицинската сестра Алета Гертруида Луу през 1948 г., докато практикува в град Серес. Двойката има две деца - Диърдре (родена през 1950) и Андре (роден през 1951). Международната слава се отразява на личния му живот, а през 1969 г. Барнард и съпругата му се развеждат.

През 1970 г. той се жени повторно за Барбара Золнер, когато тя е едва на 19 години (на същата възраст като сина му). Двойката има две деца - Фредерик (роден през 1972 г.) и Кристиан младши (роден през 1974 г.). Лекарят се развежда със Золнер през 1982 г.

Доктор Барнард се жени за трети път през 1988 г. за манекенката Карин Сетцорн. Раждат им се две деца - Армин (роден през 1989 г.) и Лара (родена през 1997 г.), но и този последен брак завършва с развод през 2000 г.

Барнард се пенсионира като началник на Катедрата по кардиоторакална хирургия в Кейптаун през 1983 г., след като развива ревматоиден артрит, увредил ръцете на медика. Болестта слага край на хирургическата му кариера. Той се е борил с артрита още от 1956 г. Диагностициран е по време на следдипломната му работа в Съединените щати. След пенсионирането си той прекарва две години като гостуващ преподавател в Института по трансплантационна хирургия в Оклахома. Той е и консултант за различни институции.

През това време лекарят живо се интересува от изследванията срещу стареенето, а репутацията му започва да страда, когато през 1986 г. популяризира продукта  „Глисел” – скъпоструващ крем против стареене, чието одобрение е оттеглено от Американската администрация по храните и лекарствата скоро след пускането му на пазара. Той, също така, прекарва известно време като научен съветник в „Clinique la Prairie”, в Швейцария, където се практикува противоречивата "подмладяваща терапия".

Барнард прекарва остатъка от живота си в Австрия, където създава фондация "Кристиан Барнард", посветила се на подпомагането на деца в неравностойно положение по целия свят.

Кристиан Барнард е починал на 2 септември 2001 г., докато е на почивка в Пафос, Кипър. Ранните доклади сочат, че лекарят е загинал от сърдечен удар, но аутопсията показва, че смъртта му е причинена от тежък астматичен пристъп.