Лечебна употреба на чесъна в ренесансова Англия

От 1633г.

Билкарите и лечителите, живели в ренесансова Англия не били изпълнени с ентусиазъм и се отнасяли със смесени чувства към лечението с чесън. Те били доста по-критични в сравнение с гърците. Освен това, жителите на Острова считали, че дадена храна или лекарство, които се "отличават с лютив вкус и влияят дехидратиращо на организма" са подходящи само за някои болни, но не и за други.

Това дали да се третира някой пациент с чесън, или не се определяло в зависимост от техния основен темперамент (англичаните може и да не са харесвали гръцкото отношение по „чесновия лечебен въпрос”, но за сметка на това, ползвали с удоволствие старогръцката теория за четирите вида хумори).

Като пример за това може да се посочи трудът на известния английски ботаник Джон Джерард, който твърдял че чесънът: "не доставя на тялото почти никакви хранителни вещества. Затова хората, които го приемат трябва да са доста внимателни при приема му”.

През 1633 година английските билкари и лечители Джерард и Джонсън изказали твърдението, че чесънът е: "с много остър вкус и, както Гален казва - сгрява тялото”. В Англия, това приложение на лечебния зеленчук се оказало доста подходящо, особено ако се има предвид студения и влажен климат в страната.

В Ренесансова Англия, инфекциозното заболяване чума, което отнело живота на милиони хора във времето на глобалните чумни пандемии, витаело като невидима заплаха над живота англичаните от времето на Възраждането. Този факт превърнал Негово величество чесъна в едно от най-почитаните растителни лекарства, защитаващо хората от „зловредното влияние на въздуха”, както твърди Джерард (в неговото историческо време хората са вярвали, че чумата се разпространява чрез замърсен болестотворен въздух, наричан „отровна миазма”).

Друг известен ренесансов английски билкар Никълъс Кълпепър, в своя емблематичен превод (с добавени коментари) на фармакопеята „Londenensis” от 1650 година, е цитирал положителното виждане на Педаний Диоскорид по отношение на лечението с чесън.

През 18-ти век в Англия, ароматната билка можело да се „открие” под формата на различни фармацевтични препарати. Лечебното растение често се приемало накиснато във вино, оцет, олио, или мед. Всички тези вещества имали способността да извличат лечебните чеснови компоненти, които се прилагали за вътрешна и външна употреба. Медикът д-р Уилям Луис твърди в своя труд от 1791 година, че действието на лечебния зеленчук се повлиява от комбинацията от оцет и мед при третирането на някои заболявания на гърдите. Този труд на Люис, наречен „Материя медика” (от 1791 година) и твърди, че някои лекари възхваляват действието на чесъна, докато някои го отхвърлят, твърдейки че чесновите лекарства са „не само неприятни, но и вредни". Люис обяснява, че причината за тези смесени отзиви за употребата на билковото растение и в този случай е свързана с темперамента на отделния човек.

Въпреки това, Люис препоръчвал употребата на чесън при загуба на апетит, при състояния, свързани с нарушения на обмяната на веществата, като например асцит, особено ако растението се приема в началото на заболяването, когато състоянието лесно може да се повлияе от терапията.

От казаното до тук можем да обобщим, че въпреки смесените чувства на ренесансовите англичани по отношение на лечението с чесън, безспорен е фактът, че приемът на това растение е продължавал, без значение какво се е говорило.  

Статията е част от историята на:

• История на лечението с чесън