Людмила Живкова: здравословните проблеми и смъртта на бялата птица на културата

От 1942г. до 1981г.

Людмила Живкова се нарежда сред личностите на отминалия 20 век, които не спират да будят вълнението и интереса на българите. Дъщерята на първия държавен и партиен ръководител Тодор Живков, която има сериозен принос за културния живот, промяната и отварянето на България към света през 70-те и 80-те години на 20 век, е колкото въздигана, толкова и поругавана. От „осанна“ до „разпни го“.

Личността й, често забулена в тайнството на множеството мистични учения, провокира любопитството и по време на краткия й, но невероятно бурен и наситен със събития живот, и след изненадващата й смърт, която най-често описват като мистериозна. Не е случайно, защото загадките и въпросите около нея са твърде много, а отговорите не са еднозначни и категорични.

Не е случайно и това, че наричат наричат Людмила Живкова не само „червената принцеса“, но и „бялата птица на българската култура“. Причината е, че тя не само буквално съхранява центъра на София и не позволява да бъдат унищожени знакови сгради, но създава и Международната детска асамблея „Знаме на мира“ под егидата на ЮНЕСКО, нейна е инициативата за честването на 1300 години България, за създаването на Националния дворец на културата в столицата, на паметника "13 века" в Шумен, галерията за чуждестранно изкуство и още много.

› Накратко за живота на Людмила Живкова

› Фаталната катастрофа от 1973 г.

› Теории и спекулации

› Смъртта

› За Людмила и времето

Накратко за живота на Людмила Живкова

Людмила Живкова е родена на 26 юли 1942 г. в село Говедарци, където майка й д-р Мара Малеева е лекар. В спомените на близки от обкръжението на Тодор Живков тя е скромно и затворено дете. Завършва Руската гимназия, а след това специалност „История“ в Софийския университет. Специализира изкуствознание в Московския държавен университет „Ломоносов“, а след това и в Оксфорд. Специализацията в Англия е свързана с дисертацията й „Англо-турските отношения 1933 – 1939 г.“, която защитава в Института по балканистика на БАН.

Следва бързата и невероятна кариера на Людмила Живкова. Става заместник-председател на Комитета за културни връзки с чужбина, а след това и председател на Комитета за култура (еквивалент на министерство). Всъщност активната дейност на Людмила Живкова започва след смъртта на майка й. Д-р Малеева е противник на това децата й да се занимават с политика и да бъдат лансирани на различни позиции във властта. Смъртта на д-р Малеева води и до това, че Людмила Живкова изпълнява ролята на „първа дама“, придружавайки баща си както се полага по протокол.

Става член на Централния комитет на БКП, а след това и на Политбюро при това изключително бързо и със сигурност защото е дъщерята на първия в държавата. И независимо, че тя води години наред битки със закостенели и идеологически рамкирани до невъзможност да бъдат преминати разбирания, клишета и постулати, много често често я наричат „червената принцеса“.

Оказва се, че нейната активна работа в областта на културната политика, ще бъде само десетина година. От началото на 70-те до 1981 г., когато умира. Но това десетилетие ще окаже огромно влияние върху бъдещето, защото по време на него България се отваря към света, а той успява да научи за нея.

Поставено е началото на множество инициативи, посветени на историческото и културно наследство, на създаването на международни културни контакти, а съвременното изкуство получава истинска подкрепа. Значимите инициативи, международни и национални прояви, мащабното отбелязване на 1300 години България, Националният дворец на културата, Международната асамблея „Знаме на мира“ и още много събития, форуми и изложби са причината Людмила Живкова да бъде наречена още и „бялата лястовица на българската култура“.

Като се има предвид колко наситена, мащабна и предизвикателна що се отнася до времето, в което се реализира, е дейността й, е трудно да се повярва, че за нея са нужни само десет години. Както споделя д-р Морфи Скарлатов, който в продължение на точно едно десетилетие работи с нея, тя вижда много напред. Като визионер я определят и други известни българи, които са част от нейното обкръжение и работят заедно с нея.

Фаталната катастрофа от 1973 г.

Катастрофата от 12 ноември 1973 г. бива определяна най-често като преломен момент в живота на Людмила Живкова. Случва се на Околовръстното шосе в столицата, докато тя пътува към летището. Колата й се сблъсква челно с „Москвич“. Резултатът е черепно-мозъчна травма. Лицето й е нарязано. Изпада в кома. Следват операции, поставяне на титаниева пластина в главата, лечението е продължително. По-късно в Париж пластични хирурзи се справят с нарязаното й лице.

Възстановяването е трудно и продължително. Последиците са постоянно главоболие, невралгии, общо неразположение. В този период тя насочва вниманието си към нетрадиционната медицина и се обръща към известния лечител Петър Димков. Променя драстично хранителния си режим, храни се с плодове, зеленчуци, ядки, мед, пие много прясно мляко, билков чай. Според най-близките й сътрудници и мъжете от охраната не приема лекарства.

Мнозина свързват страстта, с която Людмила Живкова се посвещава на окултните, езотерични и духовни теми, с катастрофата. Всъщност интересът й към тях е преди нея. Дългите разговори с Петър Димков са просто продължение на тези с Богомил Райнов.

В продължение на години тя чете и изучава множество учения, сред които на Петър Дънов, Агни йога или Живата етика, Елена Блаватска, Рьорих. Благодарение на контактите си със семейство Рьорих сега България притежава над 300 картини на Рьорих. Става близка с Ванга. Този стремеж към търсене на отговори, към множество философии, към източни практики и общочовешки хуманистични идеи създава един особен ореол около личността й, граничещ с мистицизъм. И това на фона на доминиращия марксизъм, който трудно позволява отклонения.

Д-р Морфи Скарлатов разказва как няколко месеца след катастрофата Людмила Живкова се връща на работа.

Енергията й е неизчерпаема. Обикаля шеметно света и представя България, създава нови и разширява културните връзки с Латинска Америка, Индия, Япония.

Обгражда се и работи заедно с поети, писатели, художници, учени. С личности.

Теории и спекулации

Дългогодишният личен сътрудник на Людмила Живкова д-р Морфи Скарлатов е категоричен: „Мълчах, дълги години мълчах и гледах много хора, които са виждали Людмила само на снимка, как пишат, пишат.“ Според него това е характерна българска черта – малко да знаем, много да говорим. Ако човек се зарови в написаното за Людмила Живкова, ще разбере добре колко е прав д-р Скарлатов. Животът на „бялата птица на българската култура“ е обвит в призрачна мъгла, подложен на дисекция, пълен с митове, неистини и дори измислици. Това се случва докато е жива, а с пълна сила избуява след смъртта й и особено в опитите тя да бъде описана.

 Сред тези митове са раздаването на бели кърпички в един самолет, пръстенът с тюркоаз, подарен от Сай Баба, който променя цвета си преди смъртта й, както той е предрекъл, приемът на много лекарства, странните й състояния, медитирането, мислете за мен като огън. Много са. И особено знаците, че има предусещане за смърт. И повечето от тях са или напълно измислени, или деформирани по начин, който прави очевидно разпространяващите ги важни и интересни. Подобни неистини правят труден разказа за идеите и стореното от Людмила Живкова. Забулват го в мъгла и го лишават от смисъл.

Смъртта

Людмила Живкова умира на 20 юли 1981 г. Неочаквано. В смъртния акт записват, че смъртта настъпва в 2 часа след полунощ, тоест на 21 юли. Официалната версия е, че причината е масивен мозъчен инсулт.

В официалното съобщение се казва: „ЦК на БКП, Народното събрание, Министерският съвет и Националният съвет на Отечествения фронт с дълбока скръб и неизмерима болка съобщават, че на 21 юли тази година в 2 часа сутринта след кратко боледуване почина на 39-годишна възраст членът на Политбюро на Централния комитет на БКП, председател на Комитета за култура, народният представител, беззаветно вярната дъщеря на Партията и народа Людмила Живкова.“

Медицинската комисия, която включва вуйчото на Людмила академик Атанас Малеев, директора на Правителствена болница проф. Йонко Белоев, проф. Йордан Йорданов и проф. Сивчо Сивчев, съобщава, че „в резултат на голямо напрежение здравословното състояние на Людмила Живкова се влоши. Предприетите мерки за възстановяване на здравето й доведоха до бързо подобряване. На 20 юли 1981 г. състоянието й отново рязко се влоши в резултат на внезапно настъпил мозъчен кръвоизлив и последвали тежки необратими разстройства на дишането и кръвообращението.“

 Патоанатомът проф. Сивчев е оскъден откъм информация, има само една медийна изява. Споделя единствено, че не е установил мозъчен инсулт, а става дума за удавяне – течност, изпълва белия дроб и спира дишането.

Веднага след кончината й започват съмненията и разпространението на множество теории – от отравяне, през самоубийство, та до убийство от чужди или вътрешни сили. Сред най-популярната теория е свързаната с тезата, че Людмила Живкова е станала неудобна – и за БКП и за ръководството в Москва, заради неортодоксалното й мислене, интересът към езотериката, духовността, източните религии, но и заради близостта й с международните културни среди, носители на различна идеология според разбиранията в онази епоха.

Съмнение изразява и баща й. „Трудно ми е да го изрека, но не мога да кажа дали кончината й е била естествен резултат от изчерпване на жизнените й сили или е имало и някакво външно вмешателство. Възможно е и аз да не зная всичко докрай. Знам, че Людмила горя и изгоря в работата си. Всичко друго е само следствие“, казва Тодор Живков.
Независимо разследване на смъртта й няма – нито преди 1989 г., нито след това.

И най-вероятно това провокира версиите за смъртта й да се множат и тя да продължава да бъде обгърната от мистериозност.

 1981 г. е годината, в която здравословното състояние на Людмила Живкова се влошава. Причините затова са няколко. На първо място е огромното психическо и физическо натоварване. Това е времето, в което вървят няколко изключително мащабни проекта, сред които отбелязването на 1300 години от създаването на България и приключването на строежа на Националния дворец на културата. Към всичко това се добавя и докладът, в който се установяват злоупотреби във фонда „Културно наследство“. Този доклад я разтърсва, твърди пред близки, че се чувства предадена, мечтата й рухва.

През юли е в отпуск. Заминава за Боровец, баща й е с нея. Има и лекар, който следи състоянието й. Тодор Живков твърди, че Людмила отказва да се храни, видимо губи сили и отпада физически.

„Смъртта на Людмила нямаше да настъпи ако хората около нея разбираха онова добро, за което тя говори – всестранно развитата личност. Искаше ние, българите, да си помагаме един на друг, единни да сме. Не издържа. И духът, и тялото й не издържаха да не бъде разбирана и да бъде предадена. Няма служби, няма отрови.“ Думите са д-р Морфи Скарлатов, който е убеден, че точно неразбирането на идеите й, свързани с бъдещето на България и мястото й в света, са основната причина за отстъплението и рухването на Людмила Живкова.

Извън това смъртта на младата жена лишава баща й от дъщеря, а децата й от майка. В развихрилите се конспиративни теории, които продължават и до днес, това се забравя. Защото тя е не само председател на Комитета за култура, народен представител и член на Политбюро, но и дъщеря, съпруга и майка.
Казват, че на погребението й присъстват стотици хиляди. Сравняват го по масовост с погребенията на цар Борис и на Георги Димитров.

За Людмила и времето

„Времето, в което живя не беше за нея. Изпреварила го беше“, казва арабистът д-р Морфи Скарлатов.

Авторът на книгата „Животът и смъртта на Людмила Живкова“ Иво Милев определя целият й живот като класическа драма. Вероятно затова оценките за нея са толкова полярни, но образът й продължава да вълнува. Според него най-значимо е делото й, защото нейната мисия е - „свързването на загубените нишки от националната ни история, която е поредица от рухвания и защото нищо не е по-важно за едно общество от приемствеността и традициите.“

„Има все още хора, които тачат Людмила Живкова зарази ролята, която е играла в родната ни култура, но и в същото време се дразнят от нейните „залитания“ по разни „религиозни екзотики“. Има и други, които я ценят тъкмо за нейното нестандартно мислене, но не могат да й простят това, че носеше името Живкова и бе заемала високи постове в една партия, която за тях е ненавистна“, пише Богомил Райнов в книгата си „Людмила – мечти и дела.“

В нея той определя животът й като необичаен и изпълнен с красиви дела. За нея казва още: „Тя беше нещо друго, нещо, колкото необичайно за обременения от догми комунист, толкова и естествено за освободеното съзнание. Тя беше аномалия в смисъл на един истински, нормален човек, попаднал в едно ненормално общество.“

Здравословното състояние и смъртта на Людмила Живкова са сложна тема, която съчетава медицински, исторически, политически и културни аспекти. И въпреки че медицинските данни показват естествена смърт, въпросите не спират. Независимо от обстоятелствата около смъртта й обаче, по-важното е, че тя остава важна фигура, чието наследство оказва влияние върху културния живот в страната.