Методи за удостоверяване на клинична смърт през 19-ти век

От 1801г. до 1900г.

В наши дни лекарите могат много лесно да определят дали един човек е в кома или мъртъв. Всеки един медик може да премери пулса на пациента си и ако сърцето не отчита дейност в период от няколко минути, значи вече е късно за каквато и да е помощ. Само до преди стотина години обаче двете състояния са трудни за разграничаване, тъй като липсват подходящи за целта уреди. Затова историята помни не един случай на жив човек, който се събужда от кома в ковчег.

През 19-ти век подобни разкази и легенди стават толкова популярни, че страхът от това, човек да бъде погребан жив, получава свое собствено название - тафофобия. В резултат на това по време на Викторианската епоха в Западна Европа се появяват ковчезите с камбанки. Те са подобни на добре познатите ни дървени кутии, но в капака има малка дупка, в която е монтирана тънка тръба. В тръбата, чийто долен отвор се намира в близост до главата или гърдите на покойника, е закачено въже, което свързва пространството в ковчега с малък звънец, закачен над пресния гроб.

Целта на този вид ковчег е да даде шанс на погребания, в случай че той е заровен жив. При разклащане на кордата, което може да се случи само от вътрешността на дървения сандък, изолираната от външни влияния чрез похлупак камбанка започва да звъни. Пазачите на гробището са инструктирани да следят пресните гробове за подобни звучи и ако дочуят подобен звън, моментално се заемат да отровят считания за загинал човек.

Макар подобни инциденти да са рядкост, опасността от подобна ситуация е напълно реална, особено преди изобретяването на кардиографа и стетоскопа. Поради липсата на подобна специализирана техника, през Викторианската епоха лекарите и патоанатомите използват няколко основни метода за определяне дали наистина пациентът е мъртъв.

Първата и най-проста техника е поставяне на трупа под наблюдение за няколко дни. За целта повечето болници разполагат със специална стая, в която са наредени кушетки, а стената към коридора е стъклена. Така лекарите могат да наблюдават труповете и да следят ежедневно за признаци на разложение. Ако подобен процес е налице, покойникът се обявява за мъртъв. В противен случай тялото се подлага на допълнителни тестове за признаци на живот.

Тази традиция се използва до средата на 20-ти век и поставя началото на покриването на покойника с цветя. Причината за това е, че престоялото няколко дни тяло има специфична миризма, която може да смути или погнуси присъстващите на погребалната церемония.

Както споменахме по-горе, понякога наблюдението не е достатъчно ефикасно. В такива случаи лекарите прибягват до множество съмнителни трикове за установяване на клинична смърт или обратното. Тъй като повечето медици имат собствени способи да проверят дали пациентът е наистина мъртъв, в тази статия ще посочим единствено типовете методи и най-използваните способи и вещества, свързани с тях.

Един от най-разпространените тестове за установяване на смъртта през 19-ти век е засичането на пулс с динамометър. Устройството е способно да улови слабите вибрации на сърцето и дробовете. За съжаление механичните уреди от Викторианската епоха са неточни и се влияят от заобикалящата ги среда, присъствието на други хора в стаята и др. Затова този метод обикновено е придружен от слушане на пулс от пръста.

Медиците от 19-ти век смятат, че безименният пръст резонира най-силно сърдечния пулс. Затова при съмнение за настъпила смърт лекарят вика човек от персонала, за когото се знае, че има отличен слух. Въпросният служител поставя ухото си на оказаното място, като в по-реномираните болници се използва и стетоскоп, който до средата на 19-ти век се поставя само в едното ухо и далеч не е толкова точен, колкото съвременните.

Други похвати са поставянето на изключително лютива или горчива храна върху езика на обявения за починал пациент. Теорията за връзката между нервите на езика и мозъка е дело на френския лекар J.V. Laborde, който твърди, че веднъж върнал жена към живота, дърпайки езика й с форцепс в продължение на няколко часа.

Предпоследният популярен метод е поставянето на вещество с изключително силна миризма под носа на пациента. Това се прави и в наши дни в случай, че човек започне да губи съзнание. Разбира се, и най-силният аромат не може да събуди изпаднал в кома човек, така че този похват не е особено популярен дори през Викторианската епоха.

Единственият метод за тестване, който се използва и до днес, е пускането на ток по тялото на пациента. В съвременните болници това става чрез устройството дефибрилатор. През 19-ти век обаче способът се нарича галванизъм (по името на своя откривател Луиджи Галвани) и става чрез допиране на жици с положителен и негативен заряд до различни части на тялото.

Редактор: Георги Динев