Методи за лечение на туберкулозата от началото на 20-ти век

от 10 фев 2016г.

От 1920г.

Установяването през 19-ти век на произхода на туберкулозата и на нейния причинител доста "вгорчило" положението на Жълтата гостенка и окончателно сложило край на нейната саморазправа. През следващия 20-ти век, въоръжени с информация за коварната болест, за нейната природа и симптоматика, хората вече не се страхували толкова много от нея и просто приели факта, че трябва да се научат да я лекуват, а в последствие и по-важното - да я предотвратяват.

Появата и разпространението на санаториумите за туберкулозно болни поставило началото на този процес. Такива здравни заведения – обикновено, ситуирани в планински местности, били построени на редица места в Европа, както и в Америка.

Наред с почивката сред природата и силната храна, лекарите стигнали до извода, че били необходими и специални манипулации на белите дробове, с цел подобряване на влошеното им състояние. Между 1930-та и 1950-та година най-често извършвани били онези терапии, с които нарочно се целяло предизвикване на белодробен колапс или обезвъздушаване на конкретни части от белите дробове. Това се правело с идея да се даде почивка на въпросните органи, но също и да се лишат туберкулозните бактерии вътре от кислород, което трябвало да доведе до тяхното унищожение и оздравяване на пациента.

Една от най-разпространените подобни манипулации бил т.нар. пневмоторакс. Поначало, терминът се свързва с медицинско състояние, при което се наблюдава наличие на въздух в междуплевралното пространство. Лечението следва именно логиката на заболяването: в кухината между плеврите се инжектира въздух или някакъв вид газ, това води до увеличаване на налягането в белите дробове и в резултат – до белодробен колапс. След известно време предишното състояние на органите се възстановявало, затова пациентите трябвало да се подлагат на пневмоторакс през определени времеви интервали.

Споменатата манипулация била използвана за първи път в Канада през 1898-ма година, но станала "хит" и започнала да се прилага масово през 1930-та. През 1920-та един млад канадски лекар – д-р Норман Бетюн (Henry Norman Bethune), приел самоотвержено да се подложи на терапията. След като почувствал видимо подобрение в състоянието си, Бетюн взел окончателно решение да посвети живота си в търсене на нововъведения в лечението на туберкулозата. Канадецът разработил и модернизирал редица хирургични инструменти за торакални операции. Той е създател и на крайно интересния на външен вид уред за извършване на пневмоторакс.

В периода между 1931 г. и 1939 г. в санаториума "Queen Alexandra" в Лондон, Онтарио, 1,600 души се подложили на споменатата интервенция, а общият брой на извършените инжектирания на въздух бил внушителен - 60,000.

Торакопластиката е другият много предпочитан метод за лечение на туберкулозно болни през първите няколко десетилетия на 20-ти век. Какво е представлявал: чрез хирургическа намеса се отстранявали няколко ребра на пациента с цел предизвикване на дефлация в части на белите му дробове. Често операцията трябвало да се осъществява на няколко пъти и да се премахват до осем ребра или повече, за да може белодробният колапс да бъде ефективен и да реализира целите на лечението.

Към днешна дата, торакопластиката безспорно изглежда твърде радикален и ненужен метод, но по онова време хората наистина се вярвали в неговата сила и изцеление.

Статията е част от историята на: