Оловото като отрова: от древността до наши дни

От -7000г. до 1975г.

Отравянето с олово може да е смъртоносно. Дори малко количество от невротоксина може да се натрупа в тъканите и да причини сърдечносъдови, имунни, нервни и поведенчески проблеми – особено при децата, чийто мозък и организъм се развиват и последствията могат да бъдат много по-опасни. Оловото е токсично за почти всеки орган в човешкото тяло и постоянното излагане на неговото влияние може да причини проблеми с ученето през по-късен етап от живота. Острото отравяне с олово може да предизвика симптоми на слабост в мускулите, треперене, болка, гадене, диария и загуба на тегло. При тежките случаи човек може да изпадне в шок, да се стигне до бъбречна недостатъчност и дори смърт.

В древността

Оловото, което се открива в минерални наноси в земната кора, си стои кротко и тихо в продължение на около 100 милиона години в материка, без да вреди на никого. Първите метални оловни мъниста датират от около 7000-6500 г. пр. н. е. от района на Мала Азия и вероятно са доказателство за първото топене на този метал. В този период от човешката история оловото има много малко приложения в ежедневието на хората поради меката си и матова повърхност. Основната причина за разпространението на добива му е приликата му със среброто, която би могла да се постигне при изгарянето на галенит (често срещан оловен минерал).

Древните египтяни са първите, които влагат оловните минерали в козметиката, приложение, което достига древна Гърция и отвъд. Египтяните използват оловото още за направата на рибарски тежести, глазури, стъкло, емайли и украшения.

Различни цивилизации от Плодородния полумесец използват оловото за писане, като валута и в строителството. В древния китайски императорски двор оловото се прилага като стимулант, валута и контрацептив; цивилизацията, развиваща се в Индуската долина, и мезоамериканците използват метала за направата на амулети; източните и южните африкански народи правят от него тел.

Между 500 г. пр. н. е. и 300 г. древните римляни издигат употребата на оловото до нови висоти. В Рим оловото се смята за „краля на металите“ и се използва в почти всички сфери на живота – пудри за лице, козметика и бои. Всъщност фразата „луд като художник“ е често употребявана и онагледява странното поведение на хората на изкуството, които често се натравяли с олово.

Освен това римляните използват оловото като контрацептив, за съдове, за направата на монети и дори като подправка за някои ястия (да!!). Оловото се използва от почти всички в древен Рим, тъй като е елемент, достъпен както за патрициите, така и за плебеите и дори най-бедните от бедното население.

Но вероятно напоителните системи и водопроводни тръби, които опасват древните римски земи, са най-големият източник на олово. Всъщност английската дума за водопровод „plumbing” произлиза от plumbum – латинската дума за олово. Древният архитект и инженер на Юлий Цезар, Витрувий, пише, че „водата от глинени тръби е много по-здравословна, отколкото от оловни. Защото изглежда, че оловото я прави опасна, тъй като тя създава бяло олово (оловен карбонат – бел. ред.), което се твърди, че е опасно за човешкото тяло.“ Въпреки това оловото е толкова популярно, че е почти невъзможно древните хора да се предпазят от него; оловният ацетат дори се използва като подсладител за храни и вино, въпреки че обикновено причинява подагра и други заболявания.

Около 100 г. Диоскурид, гръцки лекар на служба в римската армия, е един от първите, които отбелязват, че оловото е токсичен елемент с вредно влияние върху тялото и ума. По-късно историците дори изказват хипотезата, че натравянето с олово е причината за упадъка на Римската империя (но като цяло тази теория е опровергана). Въпреки че повечето римляни са наясно с опасното влияние на оловото, патрициите продължават да пият галони с вино, замърсено с олово. Учените смятат, че това е основната причина за широкото разпространение на лудостта, стерилитета и подаграта сред римския елит.

Средновековието

След разпадането на Римската империя добивът на олово намалява в Западна Европа, но процъфтява в Южна и Източна Азия. Въпреки това оловото остава основен материал в Европа, използван често в алхимията, за подправянето на виното, за създаване на цветни стъклописи и при изграждането на покривите.

През Средновековието благородниците и заможните хора са най-изложени на влиянието на оловото, тъй като то се открива в повечето стоки на лукса като глазирани с цветни глазури паници, чаши и други кухненски и трапезни съдове. Храненето в покрити с олово съдове бавно, но постепенно причинява хронично отравяне и намалява нивото на интелигентност на децата. Според едно изследване, при което са анализирани 207 скелета на хора, живели през Средновековието в днешна северна Германия и Дания, гражданите имали повече олово в костите, отколкото населението, обитаващо провинцията и селата. Това подсказва, че градовете са най-големият източник на олово – предимно заради скъпите съдове с оловни глечи и подправените с олово храни.

През Ренесанса художниците са изложени на въздействието на оловни бои, подобно на римските си събратя. Смята се, че известният художник Караваджо полудява и дори умира от отравяне с олово. През 2010 г. учените правят въглероден и ДНК-анализ на костите му и стигат до заключението, че нивата на олово в организма му са били наистина високи, най-вероятно заради използваните от него бои.

Съвременната ера

В съвременната епоха нещата се обръщат – отравянето с олово се прехвърля от богатите към бедните. Много хора са изложени на въздействието на токсичния метал на работното си място – под формата на фин оловен прах, изпарения и бои.

Но това не спира колонизаторите на Новия свят – през 1621 г. е поставено началото на добива на олово в Америка и по-специално в днешна Вирджиния.

В края на XVII век германският град Улм се превръща в първото населено място, което забранява употребата на олово, поради факта, че гражданите му страдат от остри коремни болки заради виното, подправено с олово, което консумират.

През 1921 г. Индустриалната революция издига употребата на олово до нови висоти, невиждани дори в древен Рим. САЩ става водещ производител на олово, като то се влага в строителните конструкции, боите за детски играчки, пестициди и горивото. Химикът Томас Мигли Младши разработва начин да направи двигателите на компанията General Motors по-ефикасни като добавя в тях тетраетилово олово. Без да взима под внимание токсичността на метала, Мигли започва производството на етил през 1923 г. Един германски учен дори предупреждава Мигли, че оловото е „подла и зла отрова“ и, че тя е убила един от неговите колеги. По-късно заводът за етил на General Motors в Ню Джърси е затворен, след като няколко работника развиват психични заболявания и дори умират вследствие на отравяне с олово. Дори самият Мигли не се измъква от хватката на невротоксина.

През 70-те години благодарение на психиатъра Хърбърт Нийдълман, който открива, че дори ниски нива на оловото увреждат тежко мозъка на децата и това довежда до ниски интелектуални способности, невъзможност да се концентрират и до повишен риск от психични заболявания в по-късен етап на живота, през 1974 г. е забранено влагането на олово в бензина и боите.

Днес в много части на света оловото продължава да е основна индустриална суровина, което води след себе си редица здравословни проблеми, за хората, които работят с материала и използват готовата продукция. Световната здравна организация се опитва да въздейства върху стряскащата статистика, но усилията в развиващите се страни са неплодотворни.    

по статията работи: Величка Мартинова