Основни етапи от историята на витамините

От 1757г.

Витамините можем да определим като група от сложни органични съединения, присъстващи в незначителни количества в естествените храни, които са от съществено значение за нормалния метаболизъм. При липсата на тези органични съединения в храната, може да се развият някои тежки заболявания и нарушения, увреждащи доброто здраве на човека. Витамините се състоят от сложни химични съединения и не са свързани помежду си, за разлика от протеините, въглехидратите и мазнините. Тези съединения са необходими на тялото ни в много малки количества (микрограмове до милиграми на ден), но трябва да присъстват в храната, за да се развиваме правилно. Отстраняването на дори един витамин от диетата, от който тялото се нуждае, ще предизвика признаци и симптоми на дефицит.

Витамините са разделени в две групи според вида на тяхната разтворимост в мазнини или във вода. Така, към мастноразтворимите витамини се включват A, D, Е, и К, докато В-комплекс групата и витамин С, са водоразтворими. Мастноразтворимите витамини се съдържат в храни, богати на мазнини. Водоразтворимите, от своя страна, не са "обвързани" с мазнините, а и промените в абсорбцията на мазнините не влияе на начина на тяхното усвояване.

Три от четирите мастноразтворими витамини (витамини A, D и E) се натрупват в значителни количества в телата на животните. С изключение на витамин В12, водоразтворимите витамини не могат да се натрупат в организма, а излишъкът от тях бързо се отделя. По тази причина е необходимо да се "извършва" непрекъсната хранителна доставка на водоразтворими витамини и витамин К към тялото ни, за да се избегне евентуален дефицит.

Броят на съединенията, които спокойно можем да причислим към групата на витамините е доста оспорван. Терминът витамин се е използвал в миналото за много вещества. Въпреки това, малко от тях се "вписват" в дефиницията на тези вещества. Любопитен е фактът, че в миналото от общо 14-те открити витамина, холинът временно се е причислявал към витамините от В-комплекс групата. За разлика от другите "B-та", холинът може да се синтезира в тялото, а и организмът се нуждае от по-големи количества от него.

Стига толкова обяснения, нека се върнем на историята на тези интересни съединения. И така, когато витамините първоначално се появили на "сцената", станало ясно, че те можели да се изолират от някои храни. През тези ранни години, химичният състав на основните хранителни фактори не бил изцяло известен на учените. Следователно, тези новооидентифицирани съединения били наименувани с букви от латинската азбука. "Азбучната" система на наименуване на тези вещества допълнително се усложнила, когато се установило, че активността на един-единствен витамин може да "се покрие" с тази на няколко други. Така се "родили" групите на витамините (например тези от група "В").

Допълнителни химически проучвания посочили, че разновидностите в химичната структура, могат да се наблюдават и при съединения, които имат еднаква витаминна активност, но се различават по вид. За да се преодолее това към буквите на витамините били добавени цифри (D2, D3, В6, В12).

За съжаление тази система за определяне на имената на отделните витамини се оказала ненужно сложна. Така те започнали да бъдат наричани с името на химичните им съединения (например, тиамин, рибофлавин, и ниацин). Понякога конкретната функция на витамина или неговият източник също можели да „наименуват” витамина. Например витамин H (биотин) започнал да се нарича така, защото веществото може да защитава структурата на кожата ни („Haut” на немски означава кожа). По същия начин, витамин К е произлязъл от датската дума „koagulation” (коагулация). Витамин В, наричан и пантотенова киселина, получил името си от гръцката дума „pantos”, която буквално можем да преведем като „откриваем навсякъде”.

Можем да обобщим, че благодарение на тези предпоставки развитието на вдъхновяващата история на витамините е „набирало” сили. Още повече, историята на тези незаменими за организма добавки, може да се нарече отражение на изобретателността, всеотдайността и саможертвата на много хора.

Ако се опитаме да систематизираме (хронологично) труда на основополжниците на историята на витамините, със сигурност трябва да включим имената на Фънк (1922), Харис (1955) Маккълам (1957 г.), Вагнер и Фолкърс (1962 г.), Мейнард (1979), Скот (1982), Уидоусън (1986), Лузли (1991). По най-важните теми, описващи откритието на три специфични заболявания, които възникват вследствие на авитаминоза са писали почти всички изследователи, изброени по-горе. Тези заболявания са:

- „Бери-бери” (по тази тема са писали Ейкман (1890-1896), Фънк - през 1911 година, Уилямс - през 1961 година, Карпинтър - през 2000 година);

- „Скорбутът” (по тази темата са писали Линд - през 1757 година, Хес – през 1920 година, Карпинтър - през 1986);

- „Пелаграта” (Харис - през 1919 година; Голдбергер – през 1914 година, Карпинтър - през 1981 година).

Историческото развитие на концепцията за витамините условно може да бъде разделено на четири основни периода. Първият от тях може да бъде определен като емпиричен опит да бъдат излекувани някои заболявания чрез прием на определени храни. Вторият от тях включва откритията на това какво съдържат тези „лечебни” храни, с които са се третирали тези заболявания. През третия период от историята на витамините учените предизвиквали появата на тези заболявания в експериментални условия на опитни животни, а през четвъртия стартирало експерименталното прилагане на определени диети, за да се открият основните хранителни фактори.

Статията е част от историята на: