Откритие на витамин В1 в началото на 20 век

от 05 юни 2017г.

От 1929г.

Историята на медицината свидетелства, че в средата на 1800 г. върлува мистериозно заболяване, което опустошава цели части от Югоизточна Азия. Известно с името берибери, то е причина за интензивно подуване и изтръпване на долните крайници на пациентите. Заболелите имат отличителна и специфична походка, урината им става силно концентрирана, а апетитът им постепенно намалява, дори когато организмът започва видимо да отпада. В крайна сметка, пациентите губят гласа си и загиват от задушаване, съпроводено от конвулсии. В миналото лекарите нямат представа каква е причината за коварното заболяване, никой няма представа какви могат да бъдат евентуалните превантивни мерки и средства за лечение.

За щастие, към днешна дата, медиците са наясно, че берибери се причинява от недостига на витамин, наречен тиамин. Той е известен и с името B1 и се среща в големи количества в дрождите, зърнените храни, ядките и месото. Благодарение на осведомеността ни за полезното действие на витамините и изобилието от тиамин, което поемаме с хранителната си диета, берибери вече не е заплаха за голяма част от човечеството. Осъзнаването, че хранителният дефицит е причина за специфичната болест, има решаваща роля за началото на научно изследване, довело до откритието на витамините. То е дело на холандския лекар Кристиан Ейкман. Той пристига на индонезийския остров Ява през 1886 г., за да изследва какви са причините за бери-бери сред месното население. Първоначално медикът изобщо не търси причината за болестта в хранителната им диета. Напротив, Ейкман е вдъхновен от най-вълнуващото медицинско събитие на века, според което заболявания като малария и холера се причиняват от микроби. Това е т.нар. "микробна теория" за заболяванията. Утвърждаването й в края на 1800-та, безспорно, е сред от най-големите медицински постижения в медицинската история. За съжаление въпросите, касаещи оптималната здравословна хранителна диета на хората, далеч не са толкова прости. Основният принцип на бактериалната теория (че болестите се проявяват вследствие на определени фактори), до някъде „замаскира” факта, че тези състояния биха могли да се причиняват и от нещо, което на пръв поглед „липсва” като логична причина.

Работейки в държавна болница в Джакарта, д-р Ейдкман си купува няколко пилета - по щастлива случайност, пернатите са сред животните, които често могат да развият болести, характерни и за човека. И така, медикът започва да инжектира опитните пилета с кръвни проби на хора, болни от бери-бери. Желанието му е да открие дали птиците ще развият симптоми на болестта, или не.

След няколко месеца той вижда характерните за болестта нервни поражения сред някои от инжектираните животни. След това, той констатира същите симптоми и сред пернатите представители на контролната си група. За съжаление, на този етап д-р Ейкман е с вързани ръце - при немалко болести патогените се пренасят по въздушен път, а така и двете групи от пилетата се заразяват. Лекарят се снабдява с нови „участници” в експеримента си, но този път - групите са разположени в различни стаи. Следва нов неуспех: и този път „контролните” птици отново имат увреждания на нервите. Доктор Ейкман констатира, че може би цялата му лаборатория е изложена на контакт с патогена. Той си доставя още една група пилета, но този път той държи птиците на напълно отделно място. Тогава нещата стават наистина странни: не само, че никое от новите пилета не се разболява, но и болните пернати започват да се възстановяват. До ноември 1889 г. всички признаци на болестта сред животните изчезват.

Това мистериозно възстановяване на доброто здраве на пилетата не е особено добра новина за Ейкман, който губи своите болни участници в медицинското си изследване. Въпреки това, лекарят не се отказа. Напротив, той се опитва да открие кой е факторът, причинил внезапната промяна в състоянието на птиците. Един ден пазачът на лабораторият казва нещо интригуващо на медика: „Тридесет дни, преди птиците да развият нервните увреждания получиха при едно от храненията си люспи от обработката на бял ориз, дарени от болницата като фураж за опитните животни”.

По онова време белият ориз, известен и като полиран ориз, е сред луксозните стоки (или поне не е сред храните, които следва да се дават току така на лабораторни пилета, които евентуално са заразени със смъртоносна болест). Човекът, който отговаря за храната на пилетата е сменен, но неговият приемник продължава да дава на животните кафяв, необработен ориз. Скоро след това нервните увреждания на птиците изчезват.

Днес знаем защо полираният ориз причинява проблеми на пилетата – външната обвивка на зърнената култура съдържа тиамин. Колкото по-задълбочен е процесът на оризовата обработка, толкова по-малко тиамин остава в зърната ориз.

Незнаейки този факт, Ейкман продължава да търси несъществуващото бактериално обяснение за болестта. Отчаян, медикът споделя за изследването си на свой приятел, който е директор на болничните отделения на всички затвори на остров Ява. Приятелят на медика осъзнава, че в различните затвори на острова, хората се хранят с различни видове ориз, а по този причина числеността на случаите на берибери варира. Директорът предлага да събере повече данни и да провери дали оризът има нещо общо с човешката форма на бери-бери. Той иска да открие и дали „пилешкото” изследване на Ейдкман би могло да касае и състоянието на затворниците. Разбира се, когато окончателните данни са събрани и изследвани, се оказва, че само 1 на 10 000 затворници са болни от бери-бери в затворите, поставени на „диета” от кафяв ориз. В затворите, на "диета" от бял ориз 1 на 39 от затворници, са болни. Сред дългосрочно лишените от необработените зърна на житното растение лишени от свобода, цифрата е от 1 на всеки 4 човека.

Макар да са нужни години и провеждане на много по-задълбочени експерименти, учените приемат, че бери-бери е болест, предизвикана от хранителен дефицит. Доктор Ейдкман заслужено получава Нобелова награда за физиология и медицина през 1929 г. за откритието на "фактора анти-берибери", който дотогава е известен като тиамин.

От съвременна гледна точка може би е изкушаващо за много хора да се присмеят на това колко време отнема на изследователите да приемат идеята за витамините и съществуването на заболявания, причинявани от определени хранителни дефицити. Това е така, защото, за добро или лошо, изследователите са склонни да работят с непълна информация, интерпретирайки резултатите си единствено от гледна точка на епохата, в която живеят. Добрата новина е, че макар тези хора да не констатират всичко на мига, първоначалният им неуспех невинаги означава сигурен провал. И тук, както навсякъде ключът към успеха се крие в упорития труд.

По статията работи: Виктория Милова

Статията е част от историята на: