Парааминобензоената киселина – антибиотикът от 1943 година, ползван за лечение на туберкулоза

Въпреки че натуралните сътавки са играли доминираща роля в историята на антибиотиците, не са малко и антибактериалните медикаменти, "родени" благодарение на неорганичната химия. Голяма част от "ранните" усилия, положени в тази насока целяли разработването на новаторски методи за синтезирането на нови антибиотици, които да третират успешно туберкулозата. В същия момент, когато Селиуан Уаксман е работил върху откритието на стрептомицина, изследователят Йорген Лехман е изказал твърдение, което впоследствие щяло да се окаже пророческо, а именно: "Парааминосалициловата киселина ще се окаже активна в действието си срещу Жълтата гостенка". За целта изследователят се възползвал от помощта на шведска фармацевтична компания.

Лехман изказал това свое пророческо твърдение, вдъхновен от съдържанието на научна публикация от 1940 година, която получил от свой добър приятел. Той се казвал Фредерик Бемхайм и работил за университета "Duke University". Заглавието на публикацията, прочетена от Лехман било: "Ефектът на салицилата върху усвояването на кислород от туберкулозния бацил". Действието на веществото, описано в научната разработка било доста драматично, при все малките количества от салициловата киселина (аспирин), която била използвана. Станало ясно, че салициловата киселина е в състояние да стимулира бактериалната консумация на кислород. Лехман се аргументирал твърдението си по следния начин: Салициловата киселина е в състояние да проникне в бактериите".

Аналозите на молекулата според него имали потенциала да възпрепятстват бактериалното дишане чрез конкурентно инхибиране. На този етап било известно, че сулфонамидите действали като аналози на естествения метаболит - парааминобензоена киселина. Това е и причината, поради която Леман предположил, че се касае „пара” аналог, а не за „мета” или други изомери на аминобензоената киселина. Решението да се синтезира парааминосалицилова киселина било взето, без Леман да е провел един-единствен експеримент.

В действителност, този химикал се оказал изключително труден за синтезиране. Това станало възможно едва в края на 1943 г. Процесът бил осъществен от Карл Густав Росдал, който предоставил новосинтезираното вещество за тестове. Оказало се, че лекарството действа изключително добре срещу туберкулозния причинител, отгледан в ин-витро условия. Първият пациент бил лекуван с параминобензоена киселина в началото на 1944 г., само 3 месеца след провеждането на първото изследване на новото лекарство. Тя се оказала много по-безопасно лекарство в сравнение със стрептомицина, освен това то можело да се прилага перорално и демонстрирала изграждането на много по-ниска резистентност сред туберкулозните бактерии. Впоследствие парааминобензоената киселина започнала да се използва в комбинация с други антибиотици срещу туберкулоза.

Статията е част от историята на:

• История на туберкулозата
• История на антибиотиците