Приносът на Алексис Карел за развитието на хирургията

От 1902г.

Не е случайно, че Алексис Карел попада в списъка с най-известните лекари в света. Факт е, че французинът допринася много за развитието на хирургията и в частност – за хирургическото зашиване на кръвоносни съдове, както и за трансплантацията на органи.

Когато е на пет години, баща му починал и Алексис бил изпратен в йезуитско училище и колеж близо до родния му дом в Лион. Като ученик, момчето демонстрирало живо любопитство към биологията и към дисекцията на птици (така е, повечето малчугани биха предпочели детската площадка пред лабораторията). Окуражен от чичо си, младежът често провеждал различни химични експерименти, за да наблюдава винаги интересните резултати.

През 1890г. французинът записал медицина в Лионския университет. В периода между 1893г. и 1900г., с изключение на една година като хирург на фронта, той служил в различни болници на територията на Лион. Всъщност, талантът му да се занимава с анатомия и сложни операции станал виден още по време на обучението му. През 1900г. младежът официално получил своята докторска диплома и вече имал законовото право да практикува.

През 1894г. Карел започнал сериозно да се интересува от хирургическите интервенции, касаещи кръвоносните съдове. Поводът била смъртта на френския президент Мари Франсоа Сади Карно, която била причинена от смъртоносен куршум, прерязал главна артерия в тялото на държавния глава. По това време рани от подобно естество рядко можели да бъдат "поправяни" с успех. Но много скоро Алексис щял да промени това.

Използвайки най-фините игли, той разработил необичаен метод за своеобразно зашиване на кръвоносните съдове (на принципа на закопчаване на ръкавелите) с цел да обедини краищата им без да изложи кръвообращението (или тъканта) на риск и всичко да продължи да се случва изцяло "под юрисдикцията" на кръвоносния съд. Карел придвидливо покривал иглите и инструментите си с парафиново желе, с което успявал да предотврати съсирването на кръвта, което можело да възпрепятства движението на кръвния поток в зашитата артерия или вена (както и развитието на възможна инфекция). Първата успешна подобна интервенция била извършена през 1902-ра.

Въпреки неоспоримото си постижение, Карел срещнал и много трудности по пътя си – най-вече заради личното си критично отношение към архаичните традиции (такива, каквито ги виждал той самият) и политическата атмосфера, завзела медицинската гилдия в Лион. Тъй като университетската кариера изглеждала невъзможно постижима (а желана) мисия в Лион, той заминал за Париж, а след една година на засилено обучение там, през 1904г. съдбата го отвела в САЩ.

В Чикагския университет, където Алексис станал асистент по физиология, той можел да се посвети на безкрайни експерименти в областта на хирургическите операции на кръвоносните съдове. Французинът приложил своите новаторски методи при безспорно трудните интервенции, свързани с бъбречните трансплантации при животни. Репутацията му на талантлив хирург и експериментатор пораснала дотолкова, че през 1906г. той бил поканен да се присъедини като почетен член на Рокфелеровия университет в Ню Йорк. В престижната институция медикът получил прекрасната възможност да продължи експерименталната си дейност.

Успехите му го накарали да тръгне да търси начин да култивира човешка тъкан и дори – цели органи, за трансплантации.

Междувременно, през 1908 г. американският учен Рос Дж. Харисън от Йейлския университет обявил, че успешно е отгледал чрез ин витро процедура нервни клетки на жаба. Този и други експерименти мотивирали допълнително френския специалист да действа по горния въпрос и той използвал изобретателността, опита и сръчността си в следващите си опити.

Резултатът не закъснял: в лабораторни условия Алексис достигнал до култивирането на клетки на топлокръвни животни. Но тъй като и това не било достатъчно убедително за скептиците, Карел решил да "поддържа живота" на друга клетъчна култура (от пилешки ембрион) в продължение на години, за да докаже на науката, че и това е възможно. Любопитното е, че въпросният клетъчен материал "надживял" дори собствения си създател, а след смъртта на Карел, попаднал под грижите на негов помощник.

Иначе казано, Алексис Карел допринесъл много в разбирането на физиологията на клетките, а неговите разработки впоследствие били използвани в клетъчното отглеждане на вирусни култури с цел създаване на животоспасяващи ваксини. Така, през 1912 г. медикът заслужено получил Нобелова награда за своите постижения в хирургията и за експерименталната си дейност.

Алексис се пенсионирал и напуснал Рокфелеровия университет през 1938-ма в навечерието на Втората световна война. Той се върнал в Париж и продължил да се занимава с научна дейност до края на живота си. В заключение можем да кажем, че той бил наистина впечатляваща личност в необятната история на медицината.