Приносът на Хакару Хашимото за установяване произхода на болестта на Хашимото

Болестта на Хашимото и днес е често срещан здравословен проблем, който спада към нарушенията на щитовидната жлеза. Сигурно ще ви е любопитно да разберете, че в началото на 20-ти век един млад японски лекар на име Хакару Хашимото пръв се заел да "разследва"  състоянието и да търси неговия причинител.

Още след като завършил медицинския колеж във Фукуока (Япония) през 1907г., докторът започнал своите амбициозни проучвания. В немалък период от време той провел обстойни прегледи (включително и микроскопски изследвания) на четири свои пациентки с диагностициран хроничен тиреоидит. Японецът бил абсолютно убеден, че е открил ново заболяване на щитовидната жлеза, което впоследствие си позволил да нарече "лимфоматозна струма". Това наименование и днес се използва в медицинската литература като синоним на болестта на Хашимото и на практика обозначава своеобразната атрофия на тиреоидните клетки и замяната им с лимфоидни. Нещо повече: специалистът бил уверен, че определено става дума за автоимунно заболяване, което твърдение щяло да бъде доказано по-късно.   

През 1912г., докато бил в Германия, Хакару публикувал обширен доклад по темата в немския здравен вестник "Archiv für Klinische Chirurgie", който доклад съдържал цели 30 страници и пет крайно любопитни илюстрации. И въпреки че откритията на японския медик наистина били интересни, медицинската гилдия не им обърнала особено голямо внимание. Това донякъде "попарило" ентусиазма на д-р Хашимото и той решил да преустанови проучванията си. Вместо да се занимава с нарушения на щитовидната жлеза, медикът решил да учи патология в Гьотингенския университет. Там обаче също не извадил особено голям късмет - разболял се от туберкулоза на бъбреците и се лекувал в продължение на две години.

В навечерието на Първата Световна война той решил да се завърне в Япония, а през 1916-та станал практикуващ лекар в родния си град Iga Ueno. През цялата си кариера Хашимото лекувал съвестно и с отдаденост. Японецът починал от коремен тиф на 9-ти януари 1935-та и докато бил жив, така и не получил заслуженото за откритията си признание.

Въпреки силно изявените си различни клинични проявления, в продължение на две десетилетия лимфоматозната струма често била бъркана с т. нар. тиреоидит на Riedel – състояние, което по онова време също било често срещано в Европа. Чак през 1931-ва американският лекар Алън Грахъм от Кливланд, базирайки се на направените от Хашимото открития, също доказал, че  лимфоматозната струма е самостоятелен здравен проблем. Именно от този момент нататък заболяването започнало да се нарича болест на Хашимото. Логично, през следващите години вниманието на експертите щяло да бъде заето с обстойна проверка на достоверността на схващанията на Хакару.  

През 1956г. екип от американски лекари провели експеримент с опитни зайци, при който доказали, че японецът е бил прав да твърди, че наречената от него лимфоматозна струма действително е автоимунно заболяване. По време на проучването животните били инжектирани с екстракт, извлечен от щитовидната жлеза на заек. Резултатът: били регистрирани категорични промени (нарушения) във функцията на щитовидната жлеза на бозайниците. Учените открили и друго интересно нещо - наличие на антитиреоидни антитела (анти-тиреоглобулин ) в кръвните проби на животните.

През същата година в Лондон британският имунолог Дебора Донич и колегите й успели да пречистят антитиреоидни антитела на индивиди, страдащи от болестта на Хашимото. Станало ясно, че организмът на пациентите проявява имунен отговор срещу тиреоглобина. Това дало основание на Донич също да заяви, че лимфоматозната струма е автоимунно заболяване.

Така, макар в началото да бил недооценен, трудът на д-р Хашимото не отишъл на вятъра, а дал начален тласък на специалистите да започнат да изучават тайнствения свят на автоимунните заболявания. И въпреки че не получил световна слава, лекарят безспорно намерил своето място в списъка с личности, допринесли много за развитието на медицината.