Проучвания, свързани с полиомиелита от началото на 20-ти век

от 09 март 2016г.

От 1907г.

В продължение на хилядолетия детският паралич успял да запази своята анонимност и "безнаказано" отнемал човешки животи. Едва в началото на 20-ти век специалистите започнали по-активно да се интересуват от заболяването и да търсят какъв е произходът му и какво точно го причинява.

През 1907г. шведският лекар Ивар Уикман бил първият, който подробно изучил характера на коварната болест и достигнал до голям брой значими заключения, свързани с нея. Уикман бил ученик на небезизвестния Карл Оскар Медин, а също така познавал в детайли разработките на Якоб Хайне върху детския паралич. Имайки опита и знанията, шведът реализирал голям брой клинични и епидемиологични изследвания и най-накрая доказал със сигурност (противоречивото до този момент) схващане, че полиомиелитът може да се предава чрез физически контакт.

Ивар базирал своите открития на доказателства, събрани в периода на голямата епидемия от полиомелит в Швеция през 1905-та, когато били регистрирани общо 1,031 случая на болни хора. Своето проучване шведският лекар провел в малко шведско селище в Тьоребуда. Оказало се, че индивидите, които били излагани на най-голям контакт с болни пациенти, много лесно също се разболявали. За по-малко от шест седмици 49 деца били покосени от коварното състояние. Най-напред Уикман наблюдавал разпространението на инфекцията по улиците и в железниците. След седмици на полеви изследвания, лекарят констатирал факта, че местното училище играе най-голяма роля в разпространението на т. нар. тогава болест на Хайне-Медин.

Своите важни наблюдения Уикман описал в няколко статии и книги и много бързо въпросните научни трудове били преведени от немски на английски език. В крайна сметка бил доказан най-важният факт – че заболяването наистина е заразно. Нещо повече, шведският лекар наблегнал на това, че случаите, при които няма изявени клинични прояви или парализа, не трябва да се подминават с лека ръка и да се пренебрегват за сметка на по-тежките случаи, тъй като, както установил докторът, полиомиелитът може да се предаде и от здрави хора.

Уикман открил и още нещо: че не е задължително заболяването да засяга основно централната нервна система и, че инкубационният период за развитие на инфекцията, бил между три и четири дни (твърдение, което било дълго дискутирано и все пак – доказано в средата на 20-ти век).

Оставал обаче въпросът: кой точно е причинителят на болестта. Ивар Уикман смятал, че става въпрос за определен вид бактерия – схващане, което в крайна сметка се оказало съвсем погрешно.

През 1908-ма година във Виена лекарите Карл Ландщайнер и Еруин Пропър, установили, че детският паралич се причинява от вирус – много по-малък и по-просто устроен от вируса на грипа, но способен да разпространява и да предизвиква големи епидемии. Специалистите разбрали още, че полиомиелитният вирус е много устойчив във външна среда и може да се запази продължително време при ниски температури. Точно тази висока негова устойчивост улеснявала неговото разпространение и чрез хранителните продукти – мляко, зеленчуци и плодове, поливани с кални води.

През 1931-ва в резултат от изследванията на американеца Франк Бърнет и австралийката Джийн Макнамара станало ясно, че съществуват три различни типа (I, II,III) полиомиелитни вируси, които се намирали в "родствена връзка" с други чревни вируси като: коксаки-вирусите и ЕСНО-вирусите, например. Последните могат да причинят заболявания със сходна на детския паралич симптоматика, затова се наричат полиомиелитоподобни.

Така, най-накрая "врагът" бил разпознат, оставало по-важната задача – да се намери начин той да бъде обезоръжен и "запратен" в миналото.

Статията е част от историята на: