Първи медицински описания на болестта на Паркинсон

От 1817г.

Болестта на Паркинсон за пръв път била описана като неврологичен синдром и с медицинска цел от британския лекар Джеймс Паркинсон през 1817г. Преди това могат да се открият главно само откъслечни данни, обръщащи внимание на различни симптоми, характеризиращи състоянието.

В този ред на мисли, спокойно можем да кажем, че Джеймс се превърнал в пионер в обрисуването на общата клинична картина на проучваното състояние. В своята изчерпателна монография "Essay on the Shaking Palsy" специалистът посочил конкретните проявления на коварното неврологично нарушение по този начин: "Неволеви трепетливи движения, мускулна отпадналост на части, които се намират в почивка или дори – когато са поддържани, с тенденция тялото да се накланя напред и да преминава рязко от равномерно ходене в бърз ход: сетивата и интелектуалните умения са нарушени". (Паркинсон, 1817г.)

Всъщност, важното съчинение на английския доктор се смята за първия официален медицински документ, в който коварната болест била ясно обрисувана. Своите тези, свързани със симптоматиката й, британецът формулирал въз основа скиците от шест изразени случая на болни хора. Трима от пациентите – минувачи от лондонските улици, специалистът наблюдавал в продължение на немалко време, а един от шестте страдащи – само отдалече.

Петдесет години по-късно френският анатом Жан-Мартен Шарко, по време на обучението си в парижката университетска болница "Салпетриера", още по-задълбочено отличил брадикинезията като отделен и основен белег на Паркинсон. (Шарко, 1872г.): "Много преди да се развие общата неподвижност на тялото, при пациентите се наблюдава значителна трудност при изпълняването на обикновени действия: тоест, този проблем трябва да се свързва с друга причина. При някои от индивидите, които ви показах, може лесно да установите колко трудно е за тях да правят каквото и да е било, независимо от факта, че в тези случаи сковаността и треморът не са ограничаващите функционирането фактори. Вместо това, дори и един бегъл преглед показва, че проблемът им е свързан повече със забавено изпълнение на действията, отколкото с реална телесна слабост. Въпреки треперенето, пациентът е способен да изпълнява повечето дейности, но го прави със забележителна бавност. Между мисълта и действието има огромен времеви отрязък."

Шарко и учениците му предоставили щедро по обем клинично описание на голям набор от симптоми. В пълни детайли, те описали артритните промени, дизавтономията и болката, които "акомпанират" здравословния проблем. Също така, французинът пръв предложил в назоваването на състоянието да се използва именно терминът болест на Паркинсон, а не "паралитичното треперене" и "паркинсонизъм", тъй като не било задължително при болните с въпросната диагноза да се наблюдава слабост или тремор.

По-късно, през 80-те години на 19-ти век, британският невролог Уилям Гауърс, докато практикувал в Лондон, допринесъл много за разбирането на коварното нарушение с важно изследване, касаещо демографските характеристики на болестта. Въпросното проучване било поместено в научния му труд "Manual of Diseases of the Nervous System" и по време на него били наблюдавани 80 пациента. Гауърс правилно заключил, че Парикинсон засяга преобладаващо индивиди от мъжки пол. Специалистът отделил немалко време в изучване и на типичните за състоянието ставни деформации.

От 80-те години на 19-ти век като особено активни в "разследването" на заболяването се отличили поредица от френски медици. През 1895г. в своя научен труд "Etude morphologique sur la maladie de Parkinson" експерите Р. Рише и Х. Мейж предоставили клинични и морфологични детайли на случаи при напреднал стадий на болестта, илюстрирани с богата колекция от скици и изследвания, които си остават най-значимите научни ресурси в първите опити за разбиране на заболяването.

През 1921г. техният колега Жозеф Бабински (също много известен невролог) коментирал странните моторни изменения, присъщи за Паркинсон. Френският лекар Едуард Брисо пък пръв предположил, че състоянието се дължи на специфично нарушение на т. нар. субстанция нигра, която теория щяла да бъде доказана впоследствие.

Едно било ясно: веднъж попаднала под светлините на прожекторите, през следващите години болестта щяла многократно да бъде подлагана на "дисекция" с една-единствена цел – да се помогне на онези хора, които са имали неприятната участ да се "сблъскат" с нея отблизо.

Статията е част от историята на: