Развитие на българската фармация след 869г.

От 869г.

Българската лекарствена практика безспорно има интересна и богата биография. Всъщност, писмени данни за съществуването на народни лекарства можем да открием още във въпросника на цар Борис I до папа Николай I, съставен през 869г.
В един от въпросите си цар Борис I моли папата да му обясни лечебните свойства на червения камък, с който българите третирали по онова време различни медицински състояния. Вероятно ставало въпрос за червената глина Agrilla rubra, която в състава си съдържала желязо и заради това нерядко се използвала за лечение на анемично болни пациенти. Интересният камък имал също и мощно противовъзпалително действие.  

По-късно сведения, свързани с народните лекарства, можем да открием в малък речник (Глосар), публикуван в "Шестноднева" на Йоан Екзарх от 1263г. Наред с болестите, изброени във въпросния писмен документ, са споменати и редица лековити растения, които се използвали за третиране на куп здравословни проблеми. Например, за лечение на плеврит (което заболяване на старобългарски език се наричало "ребреница"), се употребявали върба, топола и кукуряк. Знаело се, че върбата съдържа салицилова киселина, кукурякът – вещества, допринасящи за правилното функциониране на сърдечносъдовата система, а тополата има изразен диуретичен ефект.

По време на Османското владичество данните за народната лекарствена практика логично били оскъдни. Знае се обаче, че в този период тя била повлияна от високо развитата арабска медицина. Запазени документи от тази епоха са Дамаскинските ръкописни лекарственици, в които можем да открием информация за любопитни лекарства против змейове и зли духове, отвари и билки против уроки, рецепти за лекуване на бяс и много други.

Преди Освобождението се появили и други лекарственици, но техният произход остава спорен от историческа гледна точка. Все пак, те много приличали на гореспоменатите Дамаскински ръкописи. Най-старият лекарственик от тази епоха е Рилският, който се съхранява в Рилския манастир и датира от около 1800г. На външен вид той прилича на обикновена ученическа тетрадка от 20 листа и бил съставен от 100 рецепти. Любопитен е и лекарственикът на дядо Илийчо Данаилов от Свищов, датиран от 1804г. От същия период са и лекарствениците на Кефалов, тези на поп Григорий, самоковският, габровският и лекарствениците №3, №14 и №15.

Характерна черта на всички тези ръкописи е, че те били с много сходно съдържание. Предполага, че по всяка вероятност същите черпили информация от един общ източник. Доказателство за подобно твърдение е еднаквостта на рецептите, описани вътре. Тази характеристика е особено валидна за лекарствениците от 19-век. Важно е да се спомене също, че тези запазени писмени творби били създадени не от лекари, а от народни лечители. А описаните медикаменти, всъщност, в повечето случаи били народни отвари и мехлеми, приготвени в домашни условия. По това време българите не познавали голяма част от лекарствата, с които се лекували европейците. От друга страна, за разлика от много други народи, ние сме решавали здравословните си "драми" много по-малко с поверия, заклинания и баене, макар че, разбира се, и при нас не липсвали суеверия. Този своеобразен реализъм по отношение и на фармацията, и на самата медицина като цяло, вероятно бил повлиян от арабската и византийската медицина, които през този период се развивали с бързи темпове.

Всъщност, народът ни употребявал най-вече лекарства от растителен, животински и минерален произход. Глината, например, била истински "хит" открай време и често била използвана за овладяване на възпаления и отоци. В рецепта от един от дамаскинските лекарственици може да се открие следната инструкция за приготвяне на компрес против оток: "един кат глина, два ката вода и малко оцет се варят и заедно с водата се налагат на болното място".

Обикновената пръст, каменната, влашката и морската сол, червеният камък, кремъкът и кехлибарът били само част от любимите лекарствени средства с минерален произход, използвани през онова време. Заешката мас и овчата мас пък влизали в състава на много мехлеми и, заедно с кръвта на различни животни, участвали в съдържанието на куп медикаменти от животински произход.

Както може да се предположи обаче, най-голяма роля в народната лекарствена практика изиграли билките. Те били използвани за приготвянето на различни лечебни препарати под формата на чайове, маджуни, компреси, бани, поливки, прахове, хапчета и мехлеми. Дозата на лекарствата не се определяла с особено голяма точност: обикновено се изчислявала в шепи, в драмове, а нерядко медикаментите се дозирали спрямо формата на различни зърна: "колкото леща", "колкото фасул" и т.н. Народните лечители безспорно били натоварени с отговорна задача: да "разобличават" отровните растения от неотровните. Силно токсичните билки били описвани в специални тетрадки и им се поставяла сигнатура, че могат да се дават само от опитен човек.

Така, макар че не може да попадне в категорията "древна", историята на българската фармация безспорно е необятна и крайно любопитна. Обещаваме да ви запознаваме с още интересни факти от нея.

Статията е част от историята на:

• История на българската фармация