Рицинът и неговата история като лекарство и биологично оръжие

Рицинът е естествено токсично вещество, съдържащо се в семената на растението Ricinus communis. Те много приличат на бобчета и са източник както на полезното рициново масло, широко употребявано в козметиката, промишлеността и фармацията, така и на силно отровния протеин рицин, който има потенциал дори на биологично оръжие.

Древната история на рицина

Рициновото растение се използва от древни времена и постоянно присъства във фармакопеите на източните и средиземноморските народи. В народната медицина е популярно като средство против възпаления, като слабително, антибактериално, против глисти, често е използвано за предизвикване на аборт, препоръчвало се за рани, язви и други.

Предполага се, че произходът на рициновото растение е от Африка или Азия. Днес то се среща в умерените, тропическите и субтропическите зони, където вирее свободно или се отглежда с различни цели.

Открити са доказателства, че е използвано още в праисторическата ера – намерени са археологически находки в Граничната пещера в Южна Африка. Учените се натъкват на тънка дървена пръчка със следи от восък, съдържащ рицинолеинова и рицинелаидова киселина. Смята се, че пръчката е служела като апликатор за отрова и е датирана на близо 24 000 години.

Семената на растението, от които всъщност се извлича отровното вещество, и други негови части са описани в древния папирус на Еберс. В египетския медицински трактат, създаден 1500 г. пр.н.е., рициновите зърна заемат цяла глава и там те са посочени като лекарство за абсцес, плешивост, като средство за аборт или като слабително. Египтяните много добре познавали отровните свойства на растението. Те приготвяли каша от семената му, която влагали в различни лекарствени препарати, приемани орално. Употребата им винаги била следвана от предупреждение да се взима малко количество.

В друг древен документ – папируса на Хърст, който е написан през почти същия период, в който и трактата на Еберс, подробно се описва за какво могат да се използват различните части на рициновото растение. Например някои са за вътрешно приложение и целят изхвърляне на натрупана течност или подпомагане на диурезата. Други части са за външна употреба и се използват за направата на лапи за превръзка.

Рициновото растение и продуктите, които се извличат от него, били добре познати и в Древна Гърция. Хипократ предписвал рициново масло с цел детоксикация и за слабително. Лекарят и билкар Педаний Диоскорид (40 до 90 г. сл. Хр.) пише в своя труд De Materia Medica, че семената могат да служат при отхрачване, като средство за лечение на еризипел ("червен вятър" – остро бактериално инфекциозно заболяване на кожата), при изгаряния, разширени вени и др. В трактата си Naturalis historia Плиний Стари (23 до 79 г. сл. Хр.) също не пропуска да опише лечебните свойства на семената на опасното растение.

Рициновото растение присъства неизменно и във фармакопеята на източните древни култури като източник на здраве. В китайската традиционна медицина семената се употребявали против глисти, правели се лапи от семената и сока на листата, с които се налагали външни язви и хронични рани.
В Аюрведа е добре познато средство при ревматични състояния, бронхит, кожни заболявания, запек, лумбаго, треска, кашлица, възпаление, асцит ("жабешки" корем, събиране на течност в коремната кухина), колики.

В Унани медицината листата на рициновото растение служели за увеличаване на производството на кърма, както и се поставяли върху кожата при изгаряния. Коренът се употребявал като очистително и при кожни проблеми, а семената и рициновото масло се препоръчвали при чернодробни проблеми, хемороиди, астма, аменорея (отсъствие на менструално кървене), възпаление, болки, ревматизъм, трихофития (гъбична инфекция по кожата на главата или тялото). Смлените семена и паста от листата намирали приложение и във ветеринарната медицина. Те се използвали при отоци, навяхвания и рани.

Науката обръща внимание на рицина

В края на 19 в. учените започват да обръщат внимание на рициновото растение и на неговите семена. В лабораторията на Шмидеберг в Страсбург за първи път се изследва токсичността на малките "бобчета". Там установяват, че отровният им компонент може да се извлече с вода и да се утаи с алкохол, а токсичността да се "убие" чрез нагряване, многократно утаяване с алкохол или като се обработи със силна киселина. В страсбургската лаборатория не успяват да открият на какво се дължи отровното свойство на семената – на протеин или на гликозид.

През 1888 г. в Медицинския факултет в Дорпат (дн. Тарту, Естония) Херман Стилмарк успява да извлече изключително токсичния протеин от семето на растението и го нарича рицин.

Германският учен и лекар Пол Ерлих прави експерименти в областта на имунологията, като дава на мишки малки количества рицин или арбин (токсалбумин, много по-отровен от рицина), за да привикнат и да станат резистентни към токсина. Ерлих успява да постигне производство на антисеруми срещу двете отровни вещества, работи и върху изследвания, свързани с имунитета към бактериални токсини. Тези проучвания му помагат да формулира своята теория за страничната верига за образуване на антитела, заради която печели Нобелова награда през 1908 г.

Рицинът и историята му като оръжие

Като добре познато от векове растение, с различни приложения в областта на здравето, то става обект на разнообразни изследвания в годините. Тези изследвания са насочени както за биомедицинска употреба, така и за по-тъмни интереси. Рицинът често е част от историята на много военни, терористични и криминални случаи.

Към 2024 година веществото се наблюдава и е част от списък А1 на Конвенцията за химическите оръжия (CWC), както и е поставено в категория В съгласно Конвенцията за биологичните и токсичните оръжия (BTWC).

>>> Военни действия с използване на биологично оръжие

Рицинът не е толкова мощен, колкото например ботулиновия невротоксин или антракса. Въпреки това неговите смъртоносни свойства, сравнително лесното извличане на отровата и наличието на много естествен материал под формата на свободно растящи растения правят веществото достъпно за злонамерени действия.

В миналото по време на Студената война много държави разработват собствени програми и провеждат опити за влагането на рицин в артилерийски снаряди и бомби за разпръскване на облаци от отровното вещество. Съгласно условията на Конвенцията за биологичните оръжия от 1972 г. всички запаси след това са унищожени.

Нерядко токсинът е използван за премахването на отделни личности, които са пречка пред различни власти, или за терористични актове, целящи политически сътресения, обслужващи нечии интереси. Един от емблематичните случаи е убийството на българския писател и журналист Георги Марков през 1978 г. в Лондон. Чрез специално изработен от КГБ чадър, изстрелващ малка куха сфера, пълна с рицин, той е отстранен по поръчка на комунистическата власт в България.

Други случаи, при които се прибягва до употребата на рицин, са регистрирани във Великобритания, САЩ и други страни. През 2002 г. в английския град Манчестър е разбита терористична група, която направила лаборатория в апартамент. През следващата година властите в Лондон арестуват чеченски сепаратисти, които опитали да нападнат руското посолство с рицин.

В САЩ има няколко случая през годините, в които отровното вещество се изпраща по пощата до различни местоположения, включително в Белия дом, Сената, в пощенски станции в страната и до лични адреси.

Статията е част от историята на:

• История на биологичното оръжие
• История на билколечението