Роля на "Бадианския свитък" от 1552 година за развитието на билколечението, 1 част

От 1552г.

Любопитен е фактът, че местното население на Северна и Южна Америка е разчитало на целебната сила на билките, също като нашите европейски предци. В продължение на хиляди години, народите на Северна и Южна Америка са трупали значителни, ценни и полезни ботанически и медицински познания. Този факт вероятно е изненадал немалко европейски изследователи, когато са започнали своите завоевания в Северна и Южна Америка през шестнадесети век.

Ацтеките, например, били част от местните индиански култури, които са си изградили умения на отлични хербалисти. През далечната 1552 година, в началото на испанското владичество над Мексико, двама студенти от индианския етнос, които се обучавали в колежа "College of Santa Cruz" в Тлателолко, създали свой списък с целебните растения, лекували в миналото техните ацтекски прадеди. Тези студенти се казват Мартинус де ла Крус и Хуанес Бадианус. Мартинус де ла Крус е описал и (вероятно) илюстрирал творбата на местния език на ацтеките, а след това Бадианус е превел труда на латински. Днес тяхната съвместна творба - "Libellus de Medicinalibus Indorum Herbis" (преведена от латински означава "Малка книжка за индианските лечебни растения") е станала известна като Бадиански ръкопис. Съхраняван във Ватиканската библиотека, Бадианският ръкопис, е най-старият американски документ, посветен на лечебните растения от Северна и Южна Америка.

Някои от най-впечатляващите описания на местните индиански билки и тяхното действие са:

Блатна коприва

Сокът от блатна коприва, смесен със сол, мляко и урина се поставял за кратко време в ноздрите, за да се спре бързо и ефективно кървенето от носа (епистаксис).

Маите също ползвали сока от лечебното растение за третирането на кръвотечение от носа. Източниците, разказващи за употребата на билката, сочат, че някои изпитани целебни рецепти с водна коприва могат да се открият и в едни от най-ранните европейски фармакопеи. Билката, наричана често от местното население с името "chichicaste", се развива добре в Мексико, Централна Америка, Западна Индия и Северна Америка.

"Tlacoxiloxochitl" (вероятно става дума за билката Calliandra Anomala)

При упорита кашлица растението трябвало да се приема на кратки интервали. Консумирал се сокът от корена на "tlacoxiloxochitl", който трябвало да се обели и стрие с вода. След това, към получената каша се прибавял мед. С готовата смес се мажело гърлото.

Ако болният храчел кръв, той трябвало да приема напитката преди обяд. Считало се за по-малко полезно, когато пациентът приемал само настърган корен от растението, но въпреки това се наблюдавало известно подобрение.

Консумацията на стрити с вода цветове от целебното растение подобрявала зрителната острота и лекувала язви. Лекарите предписвали отвара от корените на билката срещу диария, дизентерия и като средство за облекчаване на храносмилането.

"Nonochton azcapanyxua"

Ако някой изпитвал болка или имал силни бодежи в сърцето, трябвало да приема билката "nonochton", растяща в близост до мравуняци. Тя трябвало да се стрие със злато, кехлибар, „teoxihuitl” (вероятно се има предвид минералът тюркоаз), „chichiltic tapathtli” (вероятно се има предвид червен корал), и „tetlahuitl” ("лечебна охра") и с изгорялата пепел от сърцето на елен. Полученият прах се смесвал с вода и се пиел на определени интервали.

Към втора част > > >