Роля на "Бадианския свитък" от 1552 година за развитието на билколечението

От 1552г.

Любопитен е фактът, че местното население на Северна и Южна Америка е разчитало на целебната сила на билките, също като нашите европейски предци. В продължение на хиляди години, народите на Северна и Южна Америка са трупали значителни, ценни и полезни ботанически и медицински познания. Този факт вероятно е изненадал немалко европейски изследователи, когато са започнали своите завоевания в Северна и Южна Америка през шестнадесети век.

Ацтеките, например, били част от местните индиански култури, които са си изградили умения на отлични хербалисти. През далечната 1552 година, в началото на испанското владичество над Мексико, двама студенти от индианския етнос, които се обучавали в колежа "College of Santa Cruz" в Тлателолко, създали свой списък с целебните растения, лекували в миналото техните ацтекски прадеди. Тези студенти се казват Мартинус де ла Крус и Хуанес Бадианус. Мартинус де ла Крус е описал и (вероятно) илюстрирал творбата на местния език на ацтеките, а след това Бадианус е превел труда на латински. Днес тяхната съвместна творба - "Libellus de Medicinalibus Indorum Herbis" (преведена от латински означава "Малка книжка за индианските лечебни растения") е станала известна като Бадиански ръкопис. Съхраняван във Ватиканската библиотека, Бадианският ръкопис, е най-старият американски документ, посветен на лечебните растения от Северна и Южна Америка.

Някои от най-впечатляващите описания на местните индиански билки и тяхното действие са:

Блатна коприва

Сокът от блатна коприва, смесен със сол, мляко и урина се поставял за кратко време в ноздрите, за да се спре бързо и ефективно кървенето от носа (епистаксис).

Маите също ползвали сока от лечебното растение за третирането на кръвотечение от носа. Източниците, разказващи за употребата на билката, сочат, че някои изпитани целебни рецепти с водна коприва могат да се открият и в едни от най-ранните европейски фармакопеи. Билката, наричана често от местното население с името "chichicaste", се развива добре в Мексико, Централна Америка, Западна Индия и Северна Америка.

"Tlacoxiloxochitl" (вероятно става дума за билката Calliandra Anomala)

При упорита кашлица растението трябвало да се приема на кратки интервали. Консумирал се сокът от корена на "tlacoxiloxochitl", който трябвало да се обели и стрие с вода. След това, към получената каша се прибавял мед. С готовата смес се мажело гърлото.

Ако болният храчел кръв, той трябвало да приема напитката преди обяд. Считало се за по-малко полезно, когато пациентът приемал само настърган корен от растението, но въпреки това се наблюдавало известно подобрение.

Консумацията на стрити с вода цветове от целебното растение подобрявала зрителната острота и лекувала язви. Лекарите предписвали отвара от корените на билката срещу диария, дизентерия и като средство за облекчаване на храносмилането.

"Nonochton azcapanyxua"

Ако някой изпитвал болка или имал силни бодежи в сърцето, трябвало да приема билката "nonochton", растяща в близост до мравуняци. Тя трябвало да се стрие със злато, кехлибар, „teoxihuitl” (вероятно се има предвид минералът тюркоаз), „chichiltic tapathtli” (вероятно се има предвид червен корал), и „tetlahuitl” ("лечебна охра") и с изгорялата пепел от сърцето на елен. Полученият прах се смесвал с вода и се пиел на определени интервали.

Кортес и някои други испански изследователи ентусиазирано изучавали и събирали материали, разказващи за уменията на ацтекските лечители, които се проявявали за най-разнообразни медицински състояния. Лечението на трудно заздравяващите порязвания и натъртвания не правило изключение. В текста по-долу е представен пример за съхранена автентична рецепта от Бадианския ръкопис. Тя включва употребата на много билки и била предназначена за рани, които първоначално били доста грубо и неправилно обработени:

"Пострадалото място трябвало да се намаже с мехлем, включващ в състава си растението "tlahcoteocacatl" (наричано от местното население "трева на богинята на плътските наслади"), 400 стрити цветчета от растението "centzonxochitl", "xiuhtontli" (местно тревисто мексиканско лечебно растение), "xocotl" ("сочен кисел плод" – вероятно авторът е имал предвид лимон), "tlayapaloni xiuhtontli" ("растението черна земя" - спечелило си е това име заради тъмния си цвят, освен това билката обитавала черноземни почви), стрит дървесен мъх и кедрови ядки, счукани семена от коприва, дървесина от "ayauhquahuitl" ("дървото на мъглите" става дума за вид мексикански бор). Мехлемът се нанасял директно върху раната.

Мартинус де ла Крус и Хуанес Бадианус са описали как местното население на Северна и Южна Америка е третирало хора, поразени от мълния.

Те трябвало да приемат отвара, приготвена от листа на следните местни дървета: иглички от ayauhquahuitl  (иглолистното "дърво на мъглите") и "tepapaquiltiquahuitl", ("рисувателно дърво"), кипарис, храстът "yztauhyatl" ("соленоводно растение"), "quauhyyauhtil" ("дървото, синтезиращо тамянова смола") и "teamoxtli" ("каменно цвете"). Всеки път, когато отварата се приема, тя трябва да се загрява.

Поразените от светкавицата места трябва да се намажат с мехлем, изработен от стритите билки "papaloquilitl" ("вероятно авторът е имал предвид черничеви листа"), "tlalhecapahtli", "quauhyyauhtli", "tlatlanquaye", "huitzitzilxochitl" ("цветето на птицата колибри") и "yztacocoxochitl" ("иглички от бял бор").
Пациентът трябва да вдиша изгорелите изпарения от лечебна смес, приготвена от стрити бели перли, корен от "tlahtlahcotic" (растение с очистително действие) и всички ароматни билки, растящи свободно в градините на местното население.

Срещу куркане в корема

Пациентите, чиито корем курка вследствие на диария, се третирали с отвара от листата на билката "tlatlanquaye" (вид пипер), кората на дървото "quetzalaylin", иглички от растението "yztacocoxochitl", брашно от жито или царевица, дървесна пепел, малко мед, сол, черен пипер, "alectorium" (вид минерал), и най-накрая - "picietl" (вид ароматен тютюн).

Срещу уморени и наранени от ходене крака

Местното население съветвало да се приготви малка вана, която да се постави над тлеещи въглени, за да се загрее водат. Когато течността се сгорещи, а краката се слагали в нея. След това те трябвало да се увият в кърпа. На следващия ден краката се намазват с мехлем с борова смола и стрит бял тамян. Няколко тамянови зрънца се поставяли в огнището. Краката се слагали близо до благовонните изпарения, за да подпомогнат оздравителния процес. Във водата се слагали стрити семена на билката "xexihuitl" и стритата билка "tolohuaxiuitl" (татул) и шипки.

Бадианският ръкопис може да се приеме като най-ранната повест, разказваща любопитна за историците информация за мексиканските целебни растения и местни лечебни средства. Благодарение на тази информация историците затвърдили мнението си, че ацтеките са имали лечители с голям опит. Испанските завоеватели определено били много впечатлени от медицинската ерудиция на индианците, която била спомената (с немалко похвали) във всички ранни доклади, изпращани с писма от Кортес до Чарлз V.

Това, което прави Бадианския ръкопис уникален, е че информацията е изложена в непроменен вид и от Мартинус де ла Крус, и от Хуанес Бадианус. Ето защо в текста не е имало професионални пристрастия, а това не винаги е така с по-късните автори.

Друго голямо достойнство, допринасящо за ценността на документа е, че в него не се наблюдават следи от европейското влияние. Той е написан от наследници на местното население.

За съжаление преводачът не е разполагал с латинските еквиваленти на повечето имена на билките. Ето защо той не е имал друг избор, освен да запази оригиналните ацтекски наименования. Освен това, тъй като ръкописът е илюстриран с рисунки, които в много случаи се оказали много полезни при идентифицирането на растенията, освен това те са ценен източник на ацтекската лексикография.