"Сладката" болест диабет – вчера и днес - лечение и перспективи

От -1500г.

Томас Уилис замислено отпил от чашата си. Вкусът бил сладък, дори малко по-сладникав от нормалното. През далечната 1674 година медикът, работещ в екипа на университета „Oxford University” далеч не бил сред първите специалисти, които знаели какъв е вкусът на урината. Въпреки това, той е първият медик от Западна Европа, който осъзнал каква е връзката, че между вкуса на урината и състоянието на пациента, евентуално страдащ от диабет и последиците, които го съпровождат. Доктор Уилис бил озадачен от откритието, което описал в писмения си научен труд  Pharmaceutice rationalis: "Но защо, пробите имат вкуса на захар или мед, това обстоятелство е достойно за изграждане на изчерпателно обяснение". Уилис никога не разбрал защо неговите проби са сладникави, но наблюденията му помогнали на изследователите от бъдещето да "изолират" причината за появата на диабета.

Диабетът уврежда способността на организма да регулира правилно количеството глюкоза в кръвта, а това може да доведе до дехидратация (предизвиква се от честото уриниране), недохранване, припадъци, бъбречна недостатъчност и в крайна сметка – до смърт. Днес диабетът вече не е смъртна присъда, но дори и със зоркото наблюдение от специалистите, проследяващи нивата на кръвната захар на пациентите и широко достъпния изкуствено извлечен инсулин, хората с този болест все още си отиват  преждевременно. Историята, разказваща за това как човечеството е започнало да осъзнава какво е естеството на това социално значимо заболяване, би могла да се открие в най-разнообразни източници – от древните папируси до съвременните смартфони.

Първото по рода си писмено описано лечение на "прекомерното уриниране" може да се намери в древноегипетския Еберс папирус, създаден в Страната на фараоните около 1550 г. пр.н.е. Той е кръстен на своя откривател, немският египтолог Георг Еберс. Папирусът предлага на пациентите питие, което включва вода от древноегипетското езеро "Bird", бъз, влакна от растението асит, прясно мляко, бира, цветчета от краставици и зелени фурми". Египетски лекари, подозирали, че има определена връзка между това, с което хората се хранят и симптомите, свързани с диабета, но нито едно от описаните в древния документ не биха били ефективни срещу социалнозначимото заболяване.

Трябвало да минат още 1500 години преди Аретей (древен лекар, живял около първи век от н.е.), да въведе термина диабет. Той описал диабета като състояние, при което се наблюдава "топене на плътта по тялото и крайниците, което преминава и в урината, източваща се от тялото". На изток, китайските лекари, описали болестта по същия начин, а в Южна Азия и двата най-емблематични медицински труда - "Sushruta Samhitaand" и "Charaka Samhita". Те са основополагащи за традиционната индийска медицина (Аюрведа),  в които болестта е наречена медена урина.   

Нека се върнем към д-р Томас Уилис – медикът, който открил каква е връзката между диабета и сладостта на уринните проби, взети от пациенти. Той преименувал болестта, слагайки й термина "disease diabetes mellitus". Уилис правилно се е замислил на какво се дължи сладкият вкус на урината, но за съжаление, той нямало как да е наясно, че в тази течност действително се е съдържала глюкоза.

Един век по-късно, въз основа на работата на д-р Уилис, английският лекар Матю Добсън доказал това, което "се губело" на неговия колега . По време на експеримент, публикуван през 1776 г. в лондонското списание "Medical Observations and Inquiries", д-р Добсън изпарил урина от свой пациент. От прозрачната жълтеникава течност останал бял гранулиран прах, който миришел и имал вкус на кафява захар. Той открил наличието на глюкоза и в кръвта на пациента. Този факт го накарал да предположи, че патологичното състояние се дължи на "несъвършенство в храносмилането и усвояването на веществата". С тази информация Добсън опитал да лекува пациент с диабет с билкови медикаменти, включващи ревен, опиум, кантаридин (токсин, произведен от определен вид бръмбар). Човекът не се подобрил, а лекарят се отказал от терапията си.

Лечението на Добсън може и да не отбелязало успех, но фактът, че лекарят е съумял да изолира глюкоза от телесните течности на пациенти помогнал за изясняването на естеството на болестта сред другите медици. Изследователите вече знаели, че бъбреците пречистват кръвта посредством филтриране на отпадните вещества. Лекарите осъзнали и, че хората с диабет имат твърде много глюкоза в кръвта си, която "кара" бъбреците им да работят по-усилено, а това неизменно довеждало до дехидратация и изключителна жажда. Гореспоменатата зависимост била осъзната, когато физиологът Оскар Минковски отстранил панкреаса на куче в университета в Страсбург през 1889 година. По този начин медицинската общност открила кой е органът, участващ в регулацията на кръвната захар. Минковски, опитвайки се да определи каква е ролята на панкреаса в абсорбцията на мазнините, с изненада установил, че без панкреас опитното животно развива симптоми, подобни на тези на диабета. Той публикувал резултатите си през същата година. Въпреки това, били нужни още 30 години преди лекарите да осъзнаят каква е  връзката между панкреаса и заборяването диабет.

В същото време лекарите се опитвали всячески да помогнат на болните. През 1915 г. двамата американски лекари - Фредерик Алън и Елиът Джослин изпробвали лечение, което щяло да запази хората с диабет живи. Това била т.нар. диета с лечебен глад. Те предполагали, че ако пациентите се откажат от почти всички въглехидрати, те щели да ограничат количеството на глюкозата в кръвта им, както и някои от последиците от диабета. Диетата изглежда можела да предотврати най-неприятните симптоми, но пациентите развивали множество други медицински проблеми. Някои от тях загивали и от изтощителния глад. Така, гореспоменатото лечение на медиците нямало как да бъде отговор за третирането на социалнозначимото заболяване, а причините за диабета оставали загадка.

Пет години след въвеждането на хранителна диета с лечебен глад, която действала с различен успех лекарите успели да приложат нов терапевтичен метод , който щял да се окаже действително ефективен срещу заболяването диабет, наричан в миналото "сладката болест".

И така, през 1921 г. канадският лекар на име Фредерик Бантинг заявил публично, че е успял да изолира и извлече вещество от панкреасните жлези на кучета с интересни за медицината свойства. То можело да се ползва успешно за регулирането на нивото на кръвната захар. Бантинг и Чарлз Бест и техните сътрудници  използвали алкохол, за да пречистят субстанцията. След като инжектирали веществото на кучета с диабет, симптомите на болните животни изчезнали (временно). Редовните инжекции поддържали живо опитното куче Марджъри в продължение на 70 дни. Бантинг наименувал получения продукт инсулин, а той можел да се извлича както от панкреасите на кучета, така и от тези на крави. Учените искали да се убедят достатъчно добре, че техният продукт е достатъчно чист, за да може да се изпробва на пациенти. През 1922 година, 14-годишният Леонард Томпсън бил първият смел пациент, готов да бъде лекуван с новия медикамент. Томпсън бил спасен от неизбежна смърт. Въпреки това, въпросът как щял да се набави достатъчно инсулин за всички други хора, страдащи от диабет все още не намирал своя отговор.

Изследователите научили и друго - инсулинът имал способността да "казва" на клетките в тяло ни точно колко глюкоза трябва да абсорбират те. Друг любопитен факт, който научили е, че този хормон има почетно място сред "колекцията" на субстанциите, регулиращи нивото на определени химикали в организма, а допреди това без животоподдържащия инсулин, хората в крайна сметка, умирали от дехидратация или от глад.

Постепенно лабораториите пристъпили към разработването на по-ефективни методи за извличането на инсулин. Изключение не правила и лабораторията на Вашингтонския университет в Сейнт Луис, където по това време работил и биохимикът Майкъл Сомоджи. Сомоджи също успял да си набави инсулин от кучета и използвал животните, за да може да изследва последиците, които нанасял диабета. За тази цел изследователя се нуждаел от опитни животни, а кучетата се оказали най-подходящи за тази цел. Най-любимото на Сомоджи се казвало Чамп. Учения искал да пресъздаде експериментите, направени преди това от Фредерик Бантинг. Изследователят отстранил панкреаса на опитното животно и започнал да наблюдава патологичните промени, настъпващи в тялото му. Сомоджи забелязал, че кучето пие огромни количества вода и уринира прекомерно. Чамп постепенно станал твърде слаб, за да може да ходи нормално, а кръвта му била наситена с глюкоза. Сомоджи използвал панкреаса на кучето, за да извлече инсулина от него. Ученият инжектирал веществото директно в кръвния поток на Чамп. Наблюдаваните симптоми изчезнали, а Сомоджи започнал да обработва повече кучешки инсулин. Така през 1922 биохимикът използвал инсулин, за да третира първото дете от САЩ, страдащо от социалнозначимото заболяване.

В рамките на една година фармацевтичната компания "Eli Lilly and Company" стартирала масовото производство на инсулин, извлечен от задстомашните жлези на свине и крави, предоставени от кланиците. Лекарството започнало да се разпространява в целия свят. Според списанието "Diabetes Forecast" били нужни близо два тона свински панкреаси, за да се произведат 8 унции пречистен инсулин. Малко по-късно след пречистването на веществото били разработени и комплекти за тестването на урина, които позволявали на хората да следят точно техните нива на глюкоза от домовете си дома.
Макар инсулинът действително да удължавал живота на заболелите хора, съпътстващите усложнения (слепота, сърдечно-съдови заболявания, гангрена, инсулт и бъбречна недостатъчност) от диабета не можели да се редуцират по никакъв начин. Още по-странен бил фактът, че някои хора са реагирали по-добре от други на инсулиновата терапия.

1959 година щяла да се окаже повратна точка в третирането на заболяването диабет, наричано в миналото "сладката" болест. Именно през тази година изследователите Соломон Бърсон и Розалин Ялоу успели да докажа пред медицинската общественост, че съществуват два типа диабет. Единият бил диабет тип 1. Той се срещал сравнително по-рядко и се проявявал, когато тялото не може да произвежда свой собствен инсулин. Другият е т.нар. диабет тип 2, при който, макар организмът да може да произвежда достатъчно количество инсулин, клетките "игнорират" сигналите на ендокринната система. От този тип боледуват около 95% от болните от диабет.

По това време ендокринологът Мичъл Лазар, работещ в университета на Пенсилвания, обявил че е намерил решение за борбата със заболяването, а не просто временна мярка за борба с него. Освен това, ученият обяснил, че третирането на ненормалните нива на кръвната захар с инсулинови инжекции е подобно на това човек да вика в слушалката на повреден телефон. Тоест, увеличаването на дозата с цел компенсация на "повредата" в организма би било временна мярка, а не решение на проблема. В същия начин, инжектира инсулин помага на хората с диабет тип 2 компенсират тяхната устойчивост, но не да започне разглеждане на корена на проблема.

До 2001 г. групата от учени, работещи с д-р Лазар успяла да "изолира" причината за част от гореспоменатия проблем: те изследвали интересен хормон, наречен резистин, произвеждан от клетките на имунната система, наречени макрофаги. Както подсказва името му, резистинът повишава устойчивостта на организма към инсулина. Въпреки това, учените не успели да обяснят категорично как функционира хормонът на макрофагите, но по същество той "съумявал" да блокира "инсулиновите сигнали", изпращани до клетките на пациентите, "карайки ги" да започнат да абсорбират глюкозата. Тъй като резистинът се произвежда от имунната система, по-значителни количества от този хормон може да се констатират при хората, страдащи от възпалителни заболявания като лупус и тип 2 диабет. Затлъстяването, което често съпътства диабет тип 2, допълнително "съдейства" и задълбочава проблема (постепенно се образува омагьосаният кръг – затлъстяване, възпаление, повишено производство на резистин).

Въпреки това, имало още какво да се направи. Дори ако учените успеели да повлияят на макрофагите и започнат да контролират производството на резистин, д-р Лазар твърдял, че все още не може да лекува диабет тип 2, предвид факта, че има много други химични вещества и хормони, които допринасят за проявите на болестта.

Все пак, лечението на "сладката" болест извървяло дълъг път. Днес много по-голямо количество от инсулина по света се произвежда от бактерии, отколкото от бозайници, а това се осъществява благодарение на техники, разработени в края на 1970 година. Тези техники правят лекарството по-безопасно за хората, алергични към животинския инсулин.

Последните подобрения в технологиите са дали на хората повече "инструменти" за наблюдение на състоянието на заболяването им. Някои глюкомери могат директно да се свързват със смартфоните, което позволява на потребителите да проследяват нивата на кръвната захар с определени мобилни приложения. Следенето на нивото на глюкозата в продължение на дълги периоди помага на хората с диабет да планират бъдещето си.