Уайлдър Пенфийлд и методите му за хирургическо лечение на епилепсията, част 2

От 1931г.

В първата част от нашата статия, посветена на Уайлдър Пенфийлд, ви разказахме повече за неговото детство, обучение и ранна кариера. Акцентирахме и върху факта, че още в този ранен етап медикът проявява интерес към посттравматичната епилепсия и идентифицирането и отстраняването на тъканта, за която се смята, че причинява състоянието.

Едно е сигурно – в по-късния етап на професионалния си път, лекарят не губи този си интерес. Нещо повече, той го задълбочава, а това води до отлични резултати, ускорили напредъка на неврохирургията.

В тази статия ще ви разкажем за предпоставките, подпомогнали успеха на Уайлдър Пенфийлд.

Създаване на "Неврологичния институт в Монреал"

Докато малко по малко започва да допринася за цялостното развитие на неврологията и неврохирургията, особено при изследванията си, посветени на епилепсията, Пенфийлд признава и че развитието на тази област се осъществява с темп, който е труден за не един или двама практикуващи медици. След това, само няколко месеца след пристигането си в Монреал, Пенфийлд се обръща към "Макгил" с идеята за създаване на неврологичен институт и болница. Той вярва, че такава специализирана институция ще привлече повече експерти в тази област, което пък ще позволи провеждането на по-обширни изследвания на мозъка и на свой ред - до по-успешни терапии за хората.

След като получава подкрепа от "Макгил" и Болница "Роял Виктория" за така желания институт, Пенфийлд се обръща към Фондация "Рокфелер" за финансова подкрепа. Фондацията обаче първоначално отказва да отпусне финансиране. През февруари 1931 г. Пенфийлд е информиран от Рокфелеровата фондация, че нейният нов ръководител на отдела по медицинско образование Алън Грег, иска да обсъди предложението на института. Пенфийлд подава отново заявлението си за финансиране и получава през декември 1932 г. субсидия от "Рокфелер" за над 1,25 милиона долара, предназначени за строителството и оборудването на неврологичен институт. Изграждането на "Неврологичния институт в Монреал" започва през есента на 1933 г. с церемония по отбелязването на първата копка през октомври, водена от ректора на "Макгил" - сър Артър Къри.

Между откриването на лечебната институция и началото на Втората световна война "Неврологичният институт в Монреал" привлича изследователи от цял свят и действа като тренировъчна площадка за обучението на много канадски невролози и неврохирурзи. Те се възползват от желанието на Пенфийлд да създаде изследователски и болничен център, който да търси и провежда усъвършенствани лечения за неврологични заболявания, както и за по-нататъшно разбиране на сложните функциите на мозъка в здраво и патологично състояние. Както смята Пенфийлд "Неврологичният институт в Монреал" въплъщава на практика неговата мечта за тясно сътрудничество между неврологията и неврохирургията. Лечебната и учебна институция съумява да интегрира невроцитологичната и неврофизиологичната работа, извършвана допреди това в болница "Роял Виктория" ("Royal Victoria Hospital"). Нещо повече – там се създават качествено нови изследователски области в лицето на неврорадиологията и неврохимията. Институтът става модел за подражание при изграждането и на други интегрирани неврологични изследователски болници по света, привличайки работата и услугите на международни сътрудници, които по-късно създават центрове, по примера на примера на Неврологичния институт в Монреал.

Втората световна война

С избухването на войната "Неврологичният институт в Монреал" организира под своята опека създаването на т.нар. "Сестринска болница", която трябва да се построи в Англия. Институцията следва да лекува ранени войници и цивилни. Докато много от служителите на "Неврологичния институт в Монреал" отиват да работят в "Първа неврологична болница в Бейсингстоук", Хемпшир, Пенфийлд остава в института в Монреал. Там той ръководи мобилизацията на институцията в размирните военни времена. Това включва и старта на изследване за причините и потенциалните средства за предпазване на пилотите от загуба на съзнание на огромни височини, прилошаването при полет, безопасното транспортиране на пациенти с рани на главата по въздуха и ефекта на новоразработените антибиотици върху състоянието на мозъка. Освен това, Пенфийлд се заема с доклад за Националния съвет за научни изследвания по отношение хирургичното лечение на военни рани по време на война. Той проучва и как "Канадският медицински корпус" се работи при третирането на нараняванията на главата. В крайна сметка, лекарят написва военен наръчник по този въпрос през 1941 г. През 1943 г. Пенфийлд посещава тогавашния СССР и Китай, за да докладва пред "Националния съвет за научни изследвания" за медицинските достижения, болничните условия и лечението на ранените войници в двете страни.

Следвоенни изследвания и пенсиониране

След войната, доктор Пенфийлд продължава изследванията си с Хърбърт Джаспър, за да открие с точност източниците на епилептични припадъци, да опише моделите им и да картографира устройството на мозъка. През 1938 г. Джаспър запознава д-р Пенфийлд с предимствата на електроенцефалографията (ЕЕГ), за да открие повече за произхода на фокалните епилептични припадъци. Чрез множество електроди, прикрепени към черепа, електроенцефалографията отчита и измерва електрическото излъчване в различни области на мозъка. Тъй като анормалната тъкан излъчва по различен начин от здравата, неврохирургът може да се насочи към нездравата област и да я отстрани, за да облекчи гърчовете на пациента. Използвайки ЕЕГ и фино електрическо пробиване със сонда на мозъчната тъкан, Пенфийлд усъвършенства картографирането на мозъка, по-специално на темпоралния лоб, който е източникът на голяма част от епилептичните припадъци и който (както и медикът осъзнава), играе централна роля в паметта, възстановяването на спомени, емоции, език, както и слухови и визуални функции. Чрез това ключова изследване Пенфийлд и неговият екип разработват операция, често наричана "Монреалската процедура". Тя включва отстраняване на част от темпоралния лоб. В крайна сметка тя е внедрена в практиката по целия свят, а благодарение на успеха си - процедурата носи облекчение на пациентите с припадъци, предизвикани от темпоралния лоб.

За изследванията и оперативната си работа доктор Пенфийлд получава многобройни национални и международни награди (включително Ордена на Канада и Лондонския оркестър) и е вторият канадец, който някога е получил Орден на заслугите от Великобритания. След като се пенсионира през 1960 г., д-р Пенфийлд посвещава голяма част от времето си на различни обществени услуги и каузи.

Вижте и първа част

По статията работи: Виктория Милова