Начало История на медицината Уайлдър Пенфийлд и методите му за хирургическо лечение на епилепсията, част 1

Уайлдър Пенфийлд и методите му за хирургическо лечение на епилепсията, част 1

От 1928г.

Уайлдър Пенфийлд и методите му за хирургическо лечение на епилепсията, част 1 - изображение

Уайлдър Пенфийлд е роден в Спокейн, Вашингтон на 26 януари 1891 г. в семейството на  Джийн Пенфийлд и Чарлс Самуел Пенфийлд, който има успешна кариера на медик. Когато бракът на двойката започва да се разпада, а медицинската практика на баща му започва да страда, Уайлдър се премества с майка си и двете по-големи деца на фамилята, за да живее с прародителите си по майчина линия в Хъдсън, щата Уисконсин. Там Джийн Пенифийлд създава малък частен интернат за момчета - училището "Галахад". Жената се надява, че подготвителното обучение, което момчето й получава там, ще го подготви по пътя за стипендиантската програма на "Родес" ("Rhodes").

Завършвайки гимназия през 1909 г., Уайлдър напуска "Хъдсън", за да учи в "Принстънския университет". Там той е член, а по-късно и треньор на футболния отбор. Участва и в група, която популяризира бившия президент Удроу Уилсън, готвейки го за бъдещ държавен глава на Съединените щати. Студентът дори доброволно се занимава с преподавателска дейност в неделното училище. Както твърди в автобиографията си, макар първоначално да е сдържан по въпроса дали да последва стъпките на баща си, той искрено и с ентусиазъм решава да изучава медицина, благодарение принстънския професор по биология - Едуард Конклин, както и заради редовно посещение на хирургичния театър, организиран в "Нюйоркската презвитерианска болница" ("New York's Presbyterian Hospital").

Въпреки че спечелва лелеяната от майка му стипендия от "Родес" през 1914 г., Уайлдър не започва обучението си в "Оксфорд" до началото на 1915 г. Той забавя обучението си по стипендиантската програма, защото по това време се разразява ужасът на Първата световна война. По-късно той променя мнението си, когато негов приятел му изпраща писмо от "Оксфорд". В него му съобщава факта, че много от британските студенти са на фронта, а така много от бъдещите американски медици получават уникален достъп до преподавателите и техните ценни знания. В "Оксфорд" Уайлдър е призован от Сър Уилям Ослър (той е професор по медицина, чиято катедра е основана от английската кралица), за да може младежът бързо да организира и изучи материалите за обучението си. Така Уайлдър ще може да се заеме само с медицинските курсове, необходими му за първите две години от медицинското обучение в "Джон Хопкинс", вместо да вземе материала от трите години, необходими за придобиването на научна степен в "Оксфорд". Съпричастен към желанието на Уайлдър да завърши обучението си възможно най-бързо, д-р Ослър му помага да вземе необходимите мерки. Нещо повече, светилото в медицината става наставник на Уайлдър. Той го взема навсякъде със себе си по време на посещенията си в местните болници. Друго съществено влияние в оксфордското образование на Уайлдър, както и върху неговата бъдеща медицинска кариера, е курсът на Шерингтън по физиология на бозайниците. Преподавателският му материал е съставен от първоначалните му проучвания, но в него присъстват и допълнителни лабораторни проучвания, направени от Шерингтън през 1919 и 1920 г. Така Уаийлдър се запознава по-задълбочено с медицинските изследвания на един от най-сложно устроените в органи в човешкото тяло - мозъкът.

По време на стипендантското си обучение в "Родес", Уайлдър предлага безвъзмездната си работа (през лятото на 1915 г.) във френската военна болница в "Ris Orangis", разположена в парижките предградия. След като отново се завръща там като доброволец през март 1916 г., д-р Уайлдър претърпява нелека травма. Той чупи крака си, когато немски боен кораб изстрелва торпедо към военния кораб "SS Sussex", на борда на който, е и медикът. Първоначално изпратен във военната болница в Доувър, Уайлдър прекарва част от рехабилитацията си, като за него се грижат д-р Ослър и негови колеги от "Оксфордската резиденция" на улица Ноархам Гардънс №13.

Уайлдър се завръща в Съединените щати през лятото на 1916 г., за да продължи обучението си в Медицинската гимназия "Джон Хопкинс". През 1917 г. отново подновява обучението си и се жени за дългогодишната си годеница - Хелън Кермот. Двамата отплават към Франция, където възнамеряват да се включат доброволно към болница на Червения кръст в Париж.

Завръщайки се отново в "Джон Хопкинс" в края на годината, Уайлдър защитава дипломата си през 1918 г. От 1918 до 1919 г. доктор Пенфийлд е хирургичен стажант в бостънската болница "Питър Бент Бригъм", където има шанса да наблюдава работата на талантливия неврохирург Харви Кушинг. По това време Кушинг току-що се е завърнал от Франция, където практикува като хирург. Именно там освен на другите си пациенти, медикът помага на единствения син на д-р Ослър – Ривере. На 21-годишна възраст младежът е тежко ранен по време на Третата битка при Ипър (Пешъндейл), водена от 31 юли до 10 ноември 1917 г.

През годината, прекарана в Бостън, Пенфийлд решава да специализира. Изибира си тежка област в лицето на мозъчната хирургия. Според медика, това му решение отчасти е взето и в резултат на наблюденията над работата на Кушинг в операционната. Кушинг показва колко драматични и опасни мозъчни операции могат да се извършват с относително висок процент на успех, но Пенфийлд вярва, че професионализмът на Кушинг в известна степен се дължи и на ограничения брой случаи, които приема да третира – това са главно мозъчни тумори и невралгия. Искайки да надгради работата на колегата си, по отношение на легитимирането на неврохирургията като отделна специалност, Пенфилд се старае да съчетава областите на неврохирургия, невропатология, невроанатомия, невроцитология и клинична неврология. Според него само така ще може да извършват основните изследвания, да се провеждат лабораторните тестове, да се диагностицират пациентите, за да се третират най-адекватно. До този момент всички тези полета са съвсем отделни, но Пенфийлд признава, че тяхната интеграция може да доведе до по-бързо и пълно разбиране на устройството и функциите на мозъка, както и до ясен и бърз напредък относно това как може да се лекуват заболяванията, поразяващи този иначе съвършен орган.

Завръщайки се в Оксфорд през 1919 г., Пенфийлд получава предложение за дипломна работа в лабораторията на Шерингтън. През 1920 г. той продължава обучението си в Лондонския университет, по чиято опека е "Националната болница за нервни заболявания" ("Queen Square"), където научава повече за неврологичната диагностика от Гордън Холмс, а за невропатологията - от Дж. Гудвин Грийнфийлд. Нещо повече – той извършва първите си неврохирургични процедури под ръководството на Пърси Сарджънт. Въпреки това, както отбелязва Пенфийлд в своята частична автобиография, дори в "Куийн Скуеър" - той забеляза, че невролозите и неврохирурзите не винаги работят заедно. Невролозите като д-р Холмс често се въздържат да препращат пациентите си към операция, тъй като смятат, че неврохирургията е прекалено рискова и че дори терминалните случаи ще се радват на по-дълъг и по-пълноценен живот, ако не се лекуват хирургично. Пенфийлд твърди, че той иска да помогне, за да се промени тази ситуацията.

Нека поговорим за ранната кариера на медика

През 1921 г. Пенфийлд се завръща в Съединените щати, където заема позицията неврохирург в хирургичното отделение на "Presbyterian Hospital" и "College of Physicians and Surgeons" (под ръководството на Колумбийския университет), където остава през следващите седем години. През това време Пенфийлд работи не само като неврохирург, но и консултира някои клинични случаи и продължава със свои предишни невропатологични изследвания. Като част от тези изследвания Пенфийлд се опитва да открие източника, предизвикващ епилептични припадъци, основавайки се на работата си с войници, участващи в Първата световна война, които са претърпели наранявания на главата, много от които - развиват епилепсия впоследствие. В лабораторията обаче, медикът установява, че му липсват подходящи техники за микроскопско оцветяване, за да може да вижда достатъчно ясно фините тъкани и клетки. Той пътува до Испания, за да се обучи да прилага на практика техниката за оцветяване на нервните клетки, разработена от невролога Сантяго Рамон и Кахал. Изучавайки техниката от бившия студент на Кахал, Пио дел Рио Ортега, д-р Пенфийлд се завръща в Ню Йорк с надеждата, че с помощта на техниката на оцветяване, ще изследва мозъчната тъкан на пациенти с посттравматична епилепсия. Той се опитва да открие как видимите белези по тъканта са способни да причинят състоянието. Към него се присъединява младият изследовател Уилям Кону, а по-късно Пенфийлд получава финансиране от семейство Рокфелер, за да създаде лаборатория по невроцитология в "Презвитерианската болница".

През 1927 г. Пенфийлд се свързва с хирурга професор Едуард Арчибалд, ръководещ хирургическата клиника "Роял Виктория". Арчибалд му пише и го кани да дойде в Монреал, за да поеме отделенията по неврохирургия в неговата болница, позиция, която включва и преподавателски задължения в медицинския факултет „Макгил”. Пенфийлд се съгласява да отиде в Монреал, при условие че му бъдат предоставени условия за работа в невроцитологична лаборатория, а Бил Кону може да го придружи и ще бъде началник на новата неврохирургическа клиника. Така той ще може да черпи от неврологичните случаи както от "Презвитерианската болница", така и от монреалската болница. Въпреки това, преди да дойде в Канада през 1928 г., Пенфийлд и неговото семейство предприемат шестмесечно пътуване до Европа, по време на което медикът работи с проф. Офрид Фьостър в Бреслау, Германия. По това време семейството на Пенфийлд е нарснало с четири деца: Уайлдър младши (1918 г.), Рут Мери (1919 г.), Присила (1926 г.) и Амос Джеферсън (1927 г.).

В Германия Пенфийлд изследва лабораторни препарати от мозъчна тъкан на пациенти, при които д-р Фьостър е третирал посттравматична епилепсия. Медикът се надява, че пробите ще дадат представа за причините за състоянието. В Бреслау д-р Пенфийлд, също така научава повече за метода на Фостър, който разчита на лека електрическа стимулация на открития мозък, дразнейки различни зони на мозъчната кора. При него пациентът е упоен с локална анестезия и е изпаднал в особена форма на сомнолентност (полусъзнание) и може директно да си комуникира с хирурга. Този подход, медикът прилага, за да картографира здравите и увредените области от мозъка. Този метод в крайна сметка, заема централна роля в бъдещата работа на Пенфийлд , касаеща идентифицирането и отстраняването на тъканта, за която се смята, че причинява епилепсия.

Вижте и втора част

По статията работи: Виктория Милова

5.0, 1 глас

БИБЛИОГРАФИЯ

Източник: http://digital.library.mcgill.ca/penfieldfonds/biography.php

Снимка: expmusic.com

ПРОДУКТИ СВЪРЗАНИ СЪС СТАТИЯТА

КОМЕНТАРИ КЪМ СТАТИЯТА

СТАТИЯТА Е СВЪРЗАНA КЪМ

ЛичностиИсторияНовиниСпециалистиЛюбопитноХранене при...Нормативни актовеЛеченияАлт. медицинаОрганизацииЗдравни съветиКлинични пътекиБотаникаИзследвания