"Уиндскейл" - най-тежката ядрена британска авария и въздействието й върху населението

От 1957г.

Акценти

Авариите в Чернобил (1986 г.) и Фукушима (2011 г.) са най-тежките, които е преживявало човечеството, и са класифицирани от най-високата 7-ма степен по Международната скала на ядрените събития. Но те не са първите сериозни изтичания в атомни електроцентрали. Преди тях през 1957 г. се случва аварията в централата "Уиндскейл" (Windscale) в Къмбрия, Обединеното кралство. Това е най-голямата ядрена авария в британската история и същевременно една от по-малко известните в световен мащаб. Вероятно последното се дължи на факта, че тогавашното правителство цензурира и омаловажава сериозността на събитието или защото катастрофата е можела да бъде много по-голяма. Инцидентът поставя в опасност жителите в околността и най-вече децата заради изтичането на радиационен йод-131, който се концентрира в щитовидната жлеза и може да доведе до рак.

• АЕЦ "Уиндскейл" и какво стои зад нейното построяване
• Предизвиканата от властите авария
• Как се отразява инцидентът върху заболеваемостта от рак при деца и възрастни

АЕЦ "Уиндскейл" и какво стои зад нейното построяване

Преди да се стигне до опасната ситуация, която ще доведе до най-голямата ядрена авария в британската история, е важно да се разбере контекста, който стои зад нея. Веригата от събития, провокирала бедствието, е силно повлияна от Студената война и геополитиката на 40-те и 50-те години, когато се наблюдава надпревара по посока на ядрените оръжия. В този период Великобритания се опитва да се докаже като все още значима световна сила и за достойна за ядрено сътрудничество със САЩ. Мотивите зад ядрените проекти в страната и в останалите държави е военна мощ и средство за защита срещу нападатели, визирайки най-вече СССР.

През 1946 г. чрез Акта на Макмеън Съединените щати обявяват, че няма да дават информация и няма да споделят ядрени тайни с никого, дори със своите съюзници от Втората световна война, в това число и Великобритания. Оттогава за управляващите британски правителства се превръща в основен приоритет възобновяването на ядрената сделка между двете страни, както и доказването, че британците могат да направят ядрена бомба сами без помощта на американците. При тези политически условия и натиск започва изграждането на "Уиндскейл".

Атомната електроцентрала "Уиндскейл", носеща днес името "Селафийлд" (Sellafield), е построена за кратки срокове в края на 40-те години на миналия век. По време на Втората световна война, а и след това, усилията на държави като Великобритания, САЩ, Русия, Германия и др. са насочени към произвеждането на ядрена енергия и най-вече на ядрени бомби. "Уиндскейл" е проектирана именно с тази цел - изградена е с два реактора, предназначени за производството на плутоний за програмата за атомни оръжия на Великобритания.

Първият реактор влиза в експлоатация до края на 1950 г., а вторият - на следващата година. Те съдържат графитно ядро с уранови пръти, които се охлаждат с въздух през два комина, високи 125 м. Заради построяването на бързи обороти се появяват опасения за дефекти в дизайна, свързани с евентуално възникване на прегряване и пожари. Но политическият натиск е прекалено силен и стремежът е атомната централа да заработи на пълни обороти. Вероятните опасности притесняват ръководителя на проекта "Уиндскейл" сър Джон Кокрофт, който нарежда да бъдат поставени филтри, но тъй като комините са построени и споменатите устройства вече не могат да бъдат монтирани в основата, ги разполагат в горната част на комините. Скъпоструващите и отнемащите време за поставяне филтри предизвикват недоволство и стават известни като "глупостта на Кокрофт". Впоследствие обаче ще се окаже, че те ще спасят милиони британци и европейци от радиацията.

Предизвиканата от властите авария

На 7 октомври 1957 г. служителите в централата извършват рутинна процедура за нагряване на първия реактор. Това е т.нар. освобождаване на Уигнър. Британците нямат голям опит с поведението на графита, когато е изложен на неутрони, за разлика от американците и руснаците. Унгарско-американският физик Юджийн Уигнър открива, че когато графитът е атакуван от неутрони, се случват дислокации в неговата кристална структура, а това води до натрупване на потенциална енергия от своя страна. Тази енергия може да предизвика мощен прилив на топлина, ако й бъде позволено да се натрупа. Американските учени отдавна предупреждават за този проблем и обръщат внимание, че подобен процес може да доведе до пожар в реактора. Внезапните "пристъпи" на енергия тревожат операторите и за да ги овладеят, те загряват ядрото на реактора, прилагайки процес, познат като отгряване. Той е постепенен и води до равномерно освобождаване на топлината. Отгряването се прави редовно в "Уиндскейл", но с годините става все по-трудно да се изведе натрупаната енергия.

Великобритания публично обявява намеренията си да създаде водородна бомба и политиците дават кратък срок на учените тя да стане факт. Той се съкращава още повече, след като СССР и САЩ започват да преговарят за забрана на опити и за изготвяне на евентуални споразумения за разоръжаване, които се очаква да влязат в сила през 1958 г. Няма как да се построи нов реактор за производство на тритий (изотоп на водорода) за толкова кратко време, за да се спази този срок, и затова горивните товари на първия реактор на "Уиндскейл" са модифицирани чрез добавяне на обогатен уран и литий-магнезий. Те са силно запалими и много от служителите на централата се опасяват от проблемите, които новите зареждания с гориво могат да създадат. Но никой не обръща внимание.

Британците се нуждаят от огромни количества тритий и те да бъдат произведени по най-бързия начин. За да се увеличат темповете на производство, прилагат намаляване на размера на охлаждащите перки на касетите с гориво и така увеличават температурата на зареденото гориво. Това от своя страна повишава нивата на обогатяване с неутрони. Промените отново предизвикват предупреждения от страна на хората, обслужващи атомната централа, но не се вземат мерки.

Малко след това проличава, че има нещо нередно. Температурата в реактора започва да се покачва, но не спада, както би трябвало да стане. Към 10 октомври датчиците сочат, че от комина има изпускане на радиация. В първия момент служителите смятат, че има проблем с една от урановите пръчки, но са на мнение, че ситуацията не е толкова сериозна, тъй като това се е случвало и преди. Ръководството взима решение да бъдат включени вентилаторите за охлаждане. Установява се, че всъщност уранът се е запалил и гори вече два дена, а в тази ситуация вентилаторите само спомагат за раздухването на пожара.

Заместник-ръководителят Том Туохи решава лично да провери какво се случва в реактора, рискувайки дори със защитно облекло да бъде облъчен с огромна доза радиация. Опитите да бъде спрян пожара са безуспешни - пробват първо да извадят патроните, които държат урановите пръчки, а след това обливат с вода реактора, което също е предпоставка за водородна реакция, която може да доведе до експлозия. В ранните часове на 11 октомври над 10 т уран горят, а температурата достига 1300 градуса по Целзий. В последен отчаян опит Туохи заповядва да се спре охлаждащия и вентилационен въздух, надявайки се огънят да бъде задушен. Той продължава да обикаля реактора, докато накрая забелязва, че пожарът е угаснал.

Докато Туохи и служителите в "Уиндскейл" се борят да спрат ядрената катастрофа, тогавашният британски премиер Харолд Макмилън се опитва да подпише декларация с американците за обмен на ядрена информация. Новината за пожара в централата, който е причинен от безразсъдните решения на управляващите в стремежа им да произведат водородна бомба, би провалила шансовете за сътрудничество и затова властите прикриват истината и не информират населението. Изготвен е доклад, който оповестява, че инцидентът е вследствие "грешка в преценката" на служителите в "Уиндскейл" и така в продължение на 50 години това е официалната версия.

Как се отразява инцидентът върху заболеваемостта от рак при деца и възрастни

Аварията в британската атомна електроцентрала е класифицирана от 5-та степен. Докато служителите на съоръжението се борят да спрат бушуващия пожар, в атмосферата е изпуснат радиоактивен материал. От състава му особено притеснителни са изотопите на йод-131, цезий-137 и полоний-210, като първият се натрупва в щитовидната жлеза и може да доведе до рак на жлезата, ако излагането на радиация във високи нива е станало в детска възраст.

>>> Лечение при рак на щитовидната жлеза

Първоначално радиоактивният облак е понесен на североизток от слаб вятър, но промяна в посоката му го изпраща в по-голямата му част на югоизток върху Великобритания и към Европа. Макар че филтрите, обявени за "глупостта на Кокрофт", са добавени в последния момент, те възпират по-голяма част от изпуснатите радиоактивни материали и благодарение на тях всъщност пораженията не са толкова катастрофални.

Въпреки опасенията от потенциални рискове от рак за местните деца, жителите не са евакуирани, нито информирани за настъпилия инцидент. Официалният доклад за случая също е прикрит и силно цензуриран, пълната му версия е публикувана едва през 1988 г. Единственото, което предприемат властите, е установяването на високи концентрации радиация в млякото и забраната за разпространението му в рамките на 6 седмици. Конфискувани са близо 3 млн. литра мляко, които са произведени в радиус от 500 кв. км около "Уиндскейл", и са изхвърлени. За да се добие представа за мащаба на изпускането на радиоактивни материали след пожара в британската централа, трябва да се каже, че там са измерени близо 800 терабекерела (TBq) йод-131, докато в Чернобил количеството е 1000 пъти по-голямо - 1800 TBq.

>>> Последствията за здравето на хората след ядрената авария в Чернобил

Епидемиологичните проучвания сочат, че след облъчване на щитовидната жлеза рискът от появата на рак е много по-голям, когато поелият радиацията е още в детска възраст, защото тогава жлезата не е развита напълно. Високата опасност е налична дори години след това, когато човекът е в зряла възраст. Следователно се очаква заболеваемостта от рак на щитовидната жлеза в резултат на прием на йод-131 от деца, живеещи в близост до аварията в "Уиндскейл", да продължи десетилетия след инцидента. Но изследвания, проведени около аварията и години след нея, показват не такива резултати, каквито се очакват. Мониторингът на активността на йод-131 в щитовидната жлеза на 125 възрастни и 29 деца, живеещи в най-близката до централата зона, сочи, че типичните дози са няколко милигрея (милигрей - единица за измерване на погълната доза йонизиращо лъчение) за възрастни и няколко десетки милигрея за децата. Обаче са открити случаи, при които дозите на облъчване на жлезата при деца достигат до 160 милигрея. Това показва, че вероятно някои са консумирали местно мляко. Мониторинг на щитовидната жлеза на 113 души, обитаващи места извън най-замърсената зона, показва много ниска или нулева доза.

Заради цензурирането на доклада за аварията дълго време няма точни данни за степента на въздействията на радиацията, изтекла по време на и след пожара, върху здравето на хората. В правителствените доклади до 1983 г. не е включен полоний-210, който се освобождава при инцидента, и неговото влияние. Затова е посочено, че радиоактивните отпадъци са довели до смъртта на 33 души от рак (на щитовидната жлеза и на белия дроб) в дългосрочен план. Пет години по-късно, когато е публикувана пълната версия на доклада, тогавашното правителство изчислява, че вероятно 100 души са починали вследствие ракови заболявания в продължение на 40 до 50 години, причинени от изпусканията. Допуска се също, че инцидентът е довел до 90 нефатални онкологични заболявания и 10 наследствени дефекта. През 2007 г., когато се отбелязва 50-годишнина от аварията, нови изследвания от Ричард Уейкфорд от Ядрения институт "Далтън" към университета в Манчестър и Джон Гарланд, бивш изследовател на Обединеното кралство за атомна енергия, заключават, че може да се предположат от 100 до 240 смъртни случая на рак в дългосрочен план. Техният довод е, че количеството радиация, изпуснато при пожара, може би е двойно по-голямо от предишните оценки и че радиоактивният стълб е пътувал по на изток.

Проучване от 2010 г., направено сред работници, участващи пряко в почистването, не установява значителни дългосрочни последици за тяхното здраве. А Том Туохи, който наблюдава отблизо реактора по време на аварията, доживява до 90-годишна възраст.

Съвременно проучване, обхващащо 40-годишен период, от своя страна проследява огромна база данни за родените в Къмбрия след 1950 г., за да изследва риска от рак на щитовидната жлеза вследствие аварията в "Уиндскейл" през 1957 г. Не е открито завишаване на честотата на конкретното онкологично заболяване през периода 1981-2020 г. сред родените в най-замърсения район. Наблюдаваният брой случаи при тези хора е малък, но може да се изключи значително повишена опасност от рак на щитовидната жлеза при най-изложените на йод-131 (родените между 1950 и 1958 г.).

Макар изследванията да не подкрепят прогнозите за значителни здравни дългосрочни последици, аварията в "Уиндскейл" остава най-тежката ядрена катастрофа във Великобритания.