Употреби и ефекти на педиатричната анестезия от 1842 година

От 1842г.

Въобще не е учудващ фактът, че методите за справяне с болката при малчуганите коренно се революционизирали след въвеждането на анестезията през деветнадесети век. Припомняме ви, че през 1842-ра американският хирург и фармацевт Крауфорд Лонг пръв използвал диетилов етер в отстраняването на киста от шията на свой пациент. А четири години по-късно, през 1846-та, прочутият стоматолог Уилям Мортън демонстрирал пред публика употребата на етер в стоматологична интервенция. Любопитното е, че деца участвали още в най-ранните клинични приложения на анестезията. Така, например, третият упоен пациент на Лонг било осемгодишно момче, на което през юли 1842-ра бил ампутиран болният голям пръст на крака. През 1847-ма анестезиологът на кралица Виктория – Джон Сноу, също се "престрашил " да прилага диетилов етер в анестезията на хлапета. В съхранени сведения се споменава, че десетилетие по-късно Сноу си послужил с хлороформ в стотици педиатрични операции, като 186 от тях били извършени на бебета.

Въпреки че децата били анестезирани по време на хирургически интервенции още с въвеждането на въпросната практика, специалистите установили, че при мъниците, за разлика от възрастните, се наблюдавали повече проблеми и странични ефекти, свързани с анестезията като: гадене и повръщане, хипотония, потискане на дишането и дори - спиране на сърдечната дейност, особено при използването на хлороформ. Всъщност, важна подробност, която трябва задължително да се спомене, е, че първите сведения за настъпила смърт в резултат от анестезия, касаят именно деца. В същото време, отказвайки се понякога умишлено от прилагането на упойващи средства в работата си, някои хирурзи считали, че определени интервенции, заради своята относителна краткост и простота на извършване, не изисквали упояването на болния. Считало се, например, че трахеотомията не би трябвало да е болезнена, ако при пациента е налице диспнея и, предполагаемо, той би трябвало да изпитва болка само при първия разрез. По същата логика, някои лекари не смятали за необходимо прилагането на упойка при вадене на сливиците, освен ако по време на интервенцията не се налагало да бъдат отстранени аденоидите. Иначе казано, ако операцията не била свързана с ампутиране на крайник, упойките не били задължителни в хирургията.

През 1898-ма германският хирург Аугуст Биър приложил кокаин като спинална упойка на шест свои пациенти, двама от които - деца. В практиката си Биър не бил сигурен, че този вид анестезия може да бъде полезна. В интерес на историческата достоверност обаче, до 1910-та в британския здравен вестник "The Lancet " били публикувани три доста показателни статии по темата. В тях се съобщавало за повече от 100 педиатрични случая, в които били приложени спинални анестетици, вместо обща анестезия. Оказва се, че, въпреки усъвършенстването на местните упойки, подтикнато от справянето с рисковете на общата анестезия при деца, до втората половина на миналия век локалните анестетици не били често използвани. Съвсем естествено, развитието на контрола и ограничаването на детската болка по време на операция било пряко свързано и зависимо от "модернизирането" на упойките, управлението на негативните странични ефекти на тези агенти, адекватното обучение на лекарите в употребата им, както и от въвеждането на специално анестетичното оборудване, подходящо за бебета и деца. Тук може би е мястото да споменем, че първият учебник, свързан с педиатричната анестезия - "Anaesthesia in Children", се появил през 1923-та и бил написан от английския педиатър Лангтън Хейюер.  

Знаете, че като основно предимство на анестезията се приемало най-напред това, че тя облекчавала страданието на пациентите или с други думи казано – нейния хуманен компонент. На второ място и не по-малко хуманно, практиката да се поставят упойки позволила на специалистите да извършват много по-прецизни и сложни хирургически процедури. Припомняме ви, че в ранния период от въвеждането й от нея се възползвали предимно именно малки деца; анестетици били поставяни също и на жени (мъжете по традиция се смятат за по-силни и издръжливи открай време), както и на представители от средната и по-горната класа. Като цяло, хлапетата се възприемали от повечето медици за много по-чувствителни и реагиращи на болезнени усещания, поради което – и за доста по-непредсказуеми в поведението си на операционната маса. Само че и по този въпрос имало разногласия. Докато някои специалисти, като небезизвестната Елиза Томас (1849г.), разглеждали бебетата като хиперчувствителни на болка, други пък споделяли противоположна позиция. Американецът Хенри Биджелоу твърдял, например, че, тъй като, за тяхно щастие, мъниците, нямат предварителна представа за онова, което ги очаква, нито пък способността да запомнят преживяното страдание, подлагането им на пълна упойка се оказвало абсолютно безпредметно. Колегата му Дж. Стюарт дори обявил, че няма по-идеални пациенти за осъществяване на хирургически процедури от бебетата, тъй като, поне според него, те били с крайно висок праг на болка, а някои от тях дори били способни да заспят по време на операция.

Така или иначе, въвеждането на анестезията щяла да помогне и в бъдещ план децата да се лекуват с много по-безболезнени и щадящи психиката и физиката им методи.

Снимка: everystockphoto.com/Beverly & Pack

Статията е част от историята на:

• История на третирането на болката при децата