Учени от 17-ти век, допринесли за изясняването на причините за подаграта

от 15 фев 2016г., обновено на 16 фев 2016г.

От 1679г.

В края на 17-ти век подаграта вече била често срещано заболяване, което все още се овладявало трудно и отнемало немалко човешки животи. Не е случайно, че следващият, 18-ти, век щял да бъде наричан "Златният век на подаграта". Точно поради тази причина учени и медици от цял свят се заели най-накрая да разберат какво причинява състоянието и как по-успешно да го лекуват, така че то да не води до фатален край.

Всъщност, още през 1679-та пионерът в микроскопията Томас Сиденхайм за първи път забелязал съществуването на подагрични тофи – малки възелчета, ситуирани в различни органи в тялото, получени в резултат на излишно отлагане на соли на пикочна киселина. По това време обаче Сиденхайм не можел да каже нищо кой знае какво за наблюдаваното от него явление.

Нещата се променили значително, когато близо петдесет години по-късно британският лекар и антиквар Уилям Стъкли, който бил добър приятел на гениалния Исак Нютон, описал подробно и доста разбираемо соли на тофи в ставите. Самият Стъкли също страдал от подагра и въпреки че бил запомнен най-вече като автор на мемоарите на Нютон, допринесъл значително за разбирането на "болестта на богатите". В своя научен труд "Of the Gout", който бил съставен от две части и публикуван през 1734-та, Стъкли обърнал внимание на произхода на състоянието, както и на различни методи и лекове за овладяването му. От там нататък, някак съвсем естествено, сведенията за подаграта започнали да стават все повече, както и много по-съществени.

През 1776-та един шведско-германски учен – Шийл, установил химичната идентичност на пикочната киселина и посочил последната като участваща в състава на бъбречните камъни, а през 1797-ма британецът Уълстън направил демонстрация на уратни частици в тофи, взети от собствената му ушна мида. В крайна сметка, учените от 18-ти век стигнали до заключението, че между пикочната киселина и подаграта определено има някаква силна връзка, но все още тази тяхна "афера" оставала неразгадана и забулена в мистерия.

Началото на 19-ти век вдигнало завесата и съвсем изяснило нещата. Голяма роля в поставянето на подаграта на мястото й изиграл още един британец – Алфред Беринг Гарод. Точно той доказал, че една от причините за "болестта на богатите" е именно излишъкът на пикочна киселина в кръвта и това своеобразно отлагане на солите й, което води като резултат редица нарушения във функцията на различни органи. За да докаже своите твърдения, Гарод провел първия по рода си подобен клиничен експеримент, останал в историята като т. нар. "тест с конец".

Към кръвна проба, третирана с оцетна киселина в продължение на 36–60 часа, експериментаторът приложил един или два конеца (дълги около 2 см). Впоследствие чрез микроскоп ученият можел спокойно да наблюдава образуващите се върху конеца уратни солни съединения. Твърде любопитно, те се закачали върху връвчицата така, както захарният памук се закача на пръчица. Британецът заключил, че въпросните соли се образуват преди всичко тогава, когато кръвната проба бъде наситена с по-голямо количество пикочна киселина. Своите експерименти и изводи Гарод събрал и изложил подробно в обемния си труд "The Nature and Treatment of Gout and Rheumatic Gout" (1859г.)

Тестовете на британеца не могли обаче да дадат отговор на въпроса: как точно се образува пикочната киселина и откъде идва тя. Трябвало да минат още няколко години, за да стане ясно, че въпросната киселина се образува от т. нар. пурини в храната и напитките. Теорията за пурините била предложена от германския учен Емил Фишър през 1898-ма. И именно на нея се опира схващането, че подаграта трябва да се лекува със строга диета, чрез ограничение на онези храни, богати на пурини.

Статията е част от историята на: