"Сладката" болест – представи и проучвания на лечителите в миналото, 2 част

От 1776г.

Нека се върнем към д-р Томас Уилис – медикът, който открил каква е връзката между диабета и сладостта на уринните проби, взети от пациенти. Той преименувал болестта, слагайки й термина "disease diabetes mellitus". Уилис правилно се е замислил на какво се дължи сладкият вкус на урината, но за съжаление, той нямало как да е наясно, че в тази течност действително се е съдържала глюкоза.

Един век по-късно, въз основа на работата на д-р Уилис, английският лекар Матю Добсън доказал това, което "се губело" на неговия колега . По време на експеримент, публикуван през 1776 г. в лондонското списание "Medical Observations and Inquiries", д-р Добсън изпарил урина от свой пациент. От прозрачната жълтеникава течност останал бял гранулиран прах, който миришел и имал вкус на кафява захар. Той открил наличието на глюкоза и в кръвта на пациента. Този факт го накарал да предположи, че патологичното състояние се дължи на "несъвършенство в храносмилането и усвояването на веществата". С тази информация Добсън опитал да лекува пациент с диабет с билкови медикаменти, включващи ревен, опиум, кантаридин (токсин, произведен от определен вид бръмбар). Човекът не се подобрил, а лекарят се отказал от терапията си.

Лечението на Добсън може и да не отбелязало успех, но фактът, че лекарят е съумял да изолира глюкоза от телесните течности на пациенти помогнал за изясняването на естеството на болестта сред другите медици. Изследователите вече знаели, че бъбреците пречистват кръвта посредством филтриране на отпадните вещества. Лекарите осъзнали и, че хората с диабет имат твърде много глюкоза в кръвта си, която "кара" бъбреците им да работят по-усилено, а това неизменно довеждало до дехидратация и изключителна жажда. Гореспоменатата зависимост била осъзната, когато физиологът Оскар Минковски отстранил панкреаса на куче в университета в Страсбург през 1889 година. По този начин медицинската общност открила кой е органът, участващ в регулацията на кръвната захар. Минковски, опитвайки се да определи каква е ролята на панкреаса в абсорбцията на мазнините, с изненада установил, че без панкреас опитното животно развива симптоми, подобни на тези на диабета. Той публикувал резултатите си през същата година. Въпреки това, били нужни още 30 години преди лекарите да осъзнаят каква е  връзката между панкреаса и заборяването диабет.

В същото време лекарите се опитвали всячески да помогнат на болните. През 1915 г. двамата американски лекари - Фредерик Алън и Елиът Джослин изпробвали лечение, което щяло да запази хората с диабет живи. Това била т.нар. диета с лечебен глад. Те предполагали, че ако пациентите се откажат от почти всички въглехидрати, те щели да ограничат количеството на глюкозата в кръвта им, както и някои от последиците от диабета. Диетата изглежда можела да предотврати най-неприятните симптоми, но пациентите развивали множество други медицински проблеми. Някои от тях загивали и от изтощителния глад. Така, гореспоменатото лечение на медиците нямало как да бъде отговор за третирането на социалнозначимото заболяване, а причините за диабета оставали загадка.

Към част 3 >>> тук