Лазаритите - Рицарският орден, чиито членове до един са болни от проказа

От 1130г. до 1291г.

Кръстоносните походи са един от най-известните феномени в европейското Средновековие. Те водят началото си от „молитвени групи“, наброяващи няколко хиляди въоръжени воини, които се отправят на преклонение към Светите земи. Така в самия край на 11-ти век папа Урбан обявява свещен поход срещу мюсюлманите, окупиращи бреговете на Сирия и Ханаан.

Последствията от това решение са дългогодишни борби между европейските католически кралства и арабските и селджукски държави в Близкия изток. През цялата история на няколкото християнски княжества в Светите земи битките между двете страни са непрестанни. Това води до появата на няколко рицарски ордена, които да обединяват християнските войски в полуавтономни религиозни учреждения.

Най-известните рицарски ордени са Малтийския, Тевтонския и Ордена на Тамплиерите. Освен трите големи църковни институции, в Светите земи съществуват и няколко по-малки религиозно-военни формирования. Едно от тях е ордена на Свети Лазар, който възниква около болница за лечение на проказа, намираща се в покрайнините на Йерусалим.

Макар че орденът съществува формално и до днес, историците не са сигурни кой от петте светци с това име е първоначалния патрон на клиниката. Най-вероятно учреждението е кръстено или на Свети Лазар, който е съживен от Исус Христос, или на Свети Лазар скитника - болен от проказа мъченик, почитан от католическата църква.

Не се знае и точната дата на основаване на ордена, но се предполага, че е около 30-те години на 12-ти век. Тогава за пръв път се споменава за медицинско здание край стените на Йерусалим, където монасите се грижат за болните от проказа жители на града. През Средновековието делото на свещенослужителите се счита за изключително благородно, тъй като проказата тогава е напълно нелечима и символизира бавно настъпващата смърт.

Хората, заразени от болестта, са възприемани като ходещи мъртъвци, а тяхното здравословно състояние - достойно за съжаление, съпроводено с погнуса. Именно затова Орденът на Свети Лазар е спонсориран от множество знатни люде, които осъзнават заплахата от инфекцията и искат да имат благоразположението на монасите от специализираната болница, в случай че прихванат заразата.

Проказата се оказва истински „бич божий“ за кръстоносците. Тя покосява както обикновените хора, така и благородниците. По това време лекарите не осъзнават реалните причини за разпространението на заразата и превантивните мерки са меко казано неадекватни. Именно по тази причина жертва на болестта става дори самият крал на Светите земи Болдуин IV.

Въпреки влошеното си здраве монархът решава да се сражава със сарацините до своята смърт през 1185-та година. Неговата постъпка вдъхновява множество болни от проказа рицари и воини, които преди това се отказват от бойна слава и лягат преждевременно на смъртните си одъри. След примера на Болдуин IV много от заразените люде стават членове на Ордена на Свети Лазар, който е основната институция, свързана с коварната зараза.

Стига се дотам, че другите рицарски ордени издават официални документи, чрез които не само позволяват, но дори задължават болните от проказа рицари и воини да се присъединят към Лазаритите. От своя страна последователите на Свети Лазар са добре спонсорирани от множество ктитори от Европа и самите Свети земи и приемат всеки мъж, готов да продължи битката с „мюсюлманския враг“ въпреки здравословното си състояние.

Както споменахме по-горе болните от проказа хора нямат никакви шансове за подобрение през епохата на Тъмните векове. Затова „живите мъртъвци“ от ордена на Лазаритите се прославят със своята готовност да връхлетят и в най-отчаяната битка и да се сражават до последно. Това тяхно качество е използвано в множество сблъсъци. Причината за това е, че от една страна самите воини нехаят за живота си, а освен това самите пълководци предпочитат да изпратят на заколение полуживите си воини, вместо да рискуват живота на здравите си бойци.

Орденът на Свети Лазар изгражда тесни връзки с Ордена на Тамплиерите. След падането на Йерусалим в ръцете на сарацините, двете институции споделят общ щаб в град Акра - последният християнски бастион на източния бряг на Средиземно море. След като и тази крепост е превзета от настъпващите армии, и двата ордена се оттеглят в Южна Франция.

И докато Тамплиерите продължават да играят своята политическа роля, Лазаритите започват да се занимават главно с цивилна дейност. С годините орденът запада и губи своите земи в повечето европейски държави. За това допринасят множество фактори, между които прекратяването на Кръстоносните походи, Черната смърт, появата на протестантството и др.

Редактор: Георги Динев