Средновековни практики при бойни рани или защо трябва да се радваме, че дните на славните рицари и сражения са отминали

От 1001г. до 1501г.

Кой не се е захласвал като малък по неустоимата романтика на Средновековието от филмите и книгите? Всяко момче си е мечтало да застане начело на армия, седейки на огромен, бял кон и държейки в ръката си бляскав меч, който отразява лъчите на яркото слънце. Или коя девойка не си е мечтала да е принцеса в красив замък с кули до небето, а отпред да има градина с най-приятно ухаещите рози в целия свят! За съжаление, всички ние надрастваме прекрасните си детски мечти и навлизаме в истинския живот. В този случай, ние, порасналите момчета, можем само да се радваме, че тази мечта не се е сбъднала, тъй като да водиш битки през Средновековието изобщо не е било толкова приказно, колкото сме си представяли като деца…

В периода на Средните векове било прието първо да тестват силите на противниковите армии по няколко дни, нанасяйки внезапни атаки. След това войската, намираща се на по-неизгоден от стратегическа гледна точка терен, напада противника в пълен щурм, а другата армия се подготвя бързо за защита. По време на придвижването на воините от двете страни са се сипели купища стрели, камъни и копия. След това армиите се сблъскват. Това обикновено става в акомпанимент на звуците на пръскащи се щитове, удар на метал в метал, метал в кост, кост в дърво, викове на ярост и болка и уплашеното цвилене на коне. Сраженията продължават от половин до няколко часа, като в средновековното европейско общество било прието да се свири отбой, когато една трета от собствената ти армия е повалена.

След тази касапница по бойното поле оставала кървава диря от изпотъпкани, контузени и осакатени тела, повечето от които били все още живи! И тук според нас започва вторият таен кошмар на бойните действия. Не, нямаме предвид скърбенето за падналите в битка… Кошмарът бил за онези, които попадат в средновековния боен лазарет.

Искаме да споменем, че полевите хирурзи и фелдшери правели всичко по силите си, за да могат да спасят живота на хилядите ранени, минаващи през ръцете им след сражение. Просто методите на тогавашните медици са били, меко казано… плашещи и примитивни.

Вадене на стрела от рана

Най-често срещаните рани, които не се оказвали смъртоносни за пострадалите воини, са тези от стрели. Обикновено стрелите поразяват непокритите с броня части на тялото, каквито са рамената, краката и ръцете. В такива случаи раненият бивал извличан в лазарета, където хирурзите се заемат с изваждането.

Митът, че най-лесният начин за изваждане на стрела от тяло е тя просто да се издърпа, обикновено би довело до още по обилно кървене, вероятно с летален край… Бойните стрели, за разлика от ловните, често имат контра на острието си, което прави тяхното механично изваждане изключително трудно, Особено ако медикът иска да запази пациента си жив… Стрела се вади, като в отвора около нея се изсипе мас, лой или мед, примесени с антихеморагични и антисептични билки - критски риган, невен и т.н. След това процепът в кожата се разтваря с инструмент, подобен на чифт лъжици, и чак тогава острието на стрелата се издърпва внимателно. Стерилизирането на раната в тази епоха става с нагорещено желязо, допирано до оперираното място…

Прободна рана

Прободната рана е друг вид тежко нараняване, с което хирурзите във военните лагери трябва да се занимават след всяка битка. Още щом раненият пристигне или бива донесен, медикът преглежда контузията и я категоризира като рана за зашиване, нелечима рана или рана, водеща до ампутация. Ако разкъсването подлежи на зашиване, медикът бързо съединява разсечената тъкан с игла и конец и намазва обработеното място с мазнина, за да може тя да се изолира от заобикалящата я среда. Накрая се покрива с превръзка.

Другият тип прободни рани, които се третират от хирурзите, са раните, водещи до ампутация. Те представляват тежки контузии в областта на ръцете и краката. Ако тъканта е силно разкъсана медиците във военните лагери нямат време да зашият раната, защото това води до фатална кръвозагуба на другите пострадали, чакащи на опашка пред шатрата на фелдшера. Затова крайникът се стяга с кожен ремък, меката част се разрязва със скалпел, а костта прерязват с медицински трион. След това раната се запечатва, както е посочено по-горе. Тази примитивна техника, макар че днес звучи ужасно, успява да спаси живота на около 65% от тежко ранените войници.

Строшена кост

Строшените кости се наместват механично, след което са пристягани от лекарите с дървена шина или, в редки случаи, с примитивен вариант на гипс, направен от брашно и белтъци от сурово яйце.

Изгаряния

Този тип наранявания се получават най-често по време на обсада. Единственото, което медиците тогава могат да направят при такъв тип рани, е да покрият раната с овлажняващ гел, приготвен от мас, смесена с оцет, опиум, яйце или жълт кантарион.

Всички тези процедури са правени без наличието на никаква упойка. Единствено лекарите на благородниците са имали практиката да дават на пациентите си вино, примесено с билки или опиум.

Макар и да изглеждат по-скоро като мъчения, отколкото реална лекарска намеса, тези методи са успели да върнат хиляди воини обратно в домовете им. Ние можем само да се възхищаваме на смелите мъже, които са се сблъсквали гърди в гърди с врага, а след това са минавали през всички „процедури“, които са изброени по-горе. Затова ние препоръчваме да четете тази статия пред компютъра, докато сте седнали в любимия си стол или кресло, а не на огромен бял кон, макар това да е малко разочароващо за един отказал се от мечтите си рицар. Така поне е удобно и безопасно.

По статията работи: Георги Динев