Гладомор - „тихият геноцид“ над украинския народ

От 1932г. до 1934г.

Големият глад в Украйна е едно от най-зловещите събития в Европа през 20-ти век. Някои историци го нареждат начело в кървавия списък заедно с Холокоста, Арменският геноцид и трудовите лагери в Сибир. Но за другите събития знаем от десетки години, хиляди статии, научни трудове и книги са изписани за нечувания ужас, съпътстващ тези имена. За Гладомора започва да се говори активно едва преди 30-ина години. Интересно е, че Западът също не обръща внимание на исканията на Украйна тази нейна тъмна страница в историята да бъде призната като акт на геноцид.

Но как точно се е зародил Големият глад и дали не е по-скоро каприз на Майката Природа, а не умишлено дело? Тук всички историци са на едно мнение - бедствието е причинено от човешка ръка. При това не коя да е ръка, а тази на най-безскрупулния лидер на СССР - Йосиф Джугашвили - Сталин.

Първите сблъсъци между правителството на СССР и украинските селяни става още през 1928, когато властите въвеждат Колективно стопанство. Системата има за цел да ликвидира частната собственост и да обедини множеството малки имоти в по-малко на брой, но по-големи обработваеми площи. Това би довело до увеличение на продукцията. Някои от по-заможните жители на украинските села, наричани кулаци, спомняйки си дългите години на крепостничество, отказват да влязат доброволно в програмата за Колективна собственост.

Незабавната реакция на Москва е да обяви това движение за бунт срещу Режима. Сталин сформира бригади за „разкулачване“ на Украйна. Въоръжени мъже тръгват из цялата територия на проблемната област и насилствено отнемат земята на всеки, който отказва да я присъедини към Колективното стопанство. Близо половин милион селяни, обявени за кулаци, са насилствено изхвърлени от домовете си и пратени в лагерите в Сибир.

Земята била обединена в държавни предприятия. Тук би следвало обстановката в региона да се успокои. За съжаление, лидерът на СССР вече бил заключил, че украинските селяни са опасни за целостта на Съюза и трябва да бъдат премахнати или поне „пречупени“. Затова през 1932 квотата на земеделски стоки за износ за Украйна се вдига поголовно. Земеделските райони са принудени да изнасят почти цялото количество произведена реколта за градовете. Укриването на храна е става наказуемо с 5 години затвор. В резултат на тези непосилни условия, в селата започва истински кошмар. Всички ядивни продукти стават толкова редки, че за да „поддържа спокойствието“ в региона, Сталин праща военни конвои да пазят складовете с продоволствия. От други региони на СССР пристигат въоръжени бригади, имащи за цел да тършуват из домовете на украинците за скрити запаси. При намиране на такива, притежателят на малкото допълнителна храна бивал жестоко пребиван от самите бригадири.

В тези условия много майки изпращат децата си към градовете. Там гладът се усеща по-слабо. Работниците получават малки, но редовни дневни дажби. По-редки са репортажите за масова смърт от недохранване в индустриализираните части на областта. Въпреки това ужасяващите последствия от липсата на храна се забелязват дори и там.

През 1933 в аграрните части на Украйна смъртните случаи стават средно 30 000 на ден. Трупове на умрели от глад, повалени от болести или починали от изнемощение след работния ден могат да се видят край пътищата, подпрени на оградите, на нивите и в самите домове. Броят на загиналите е толкова голям, че специални държавни служители събират телата на камари върху ремаркета и ги изсипват заедно в големи ями.

До края на Гладомора в Украйна загиват между 1,5 и 10 милиона души. Официално приетата цифра, която правителството на независимата от 1991 държава посочва, е 4,5 милиона, от които повече от половината са новородени бебета.

До наши дни са достигнали множество разкази на очевидци. Нека погледнем някои от смразяващите кръвта спомени на жертвите на Големия глад:

„От 1931 до 1934 реколтата беше изобилна, но ни бе отнемана със сила. Хората бяха принудени да търсят по полето бърлоги на мишки, които разкопаваха, надявайки се да намерят складирани от животните нищожни количества зърно.“ – Микола Карлош, очевидец

„През пролетта, когато цъфнаха акациите, ние започнахме да ядем цветовете им. Съседът ни нямаше своя акация, затова един ден се качи на нашето дръвче. Изтичах да кажа на майка си, но тя само се усмихна тъжно.“ – Васил Демченко, очевидец

„Моля за позволение дажбата ми да бъде увеличена. Храната, която получавам не ми достига. Аз съм тежко болен и вече едва движа краката си. Ако не увеличите дажбите скоро, за моето спасение ще е твърде късно.“ – писмо, изпратено до властите, подписано от П. Любе

„Хората в селото измираха. Уличните кучета ядяха труповете на загиналите по улиците. Ако някой успееше да се доближи до кучетата, самите псета ставаха храна. В съседното село жителите разкопаха гробищата, за да ядат мъртъвците.“ – Мотря Мостова, очевидец

„Видях унищожителните последствия от глада от 1932 - 1933 през прозореца на влака в Украйна. Тълпи от семейства, облечени в парцали, просеха на гарата, майките повдигаха към прозорците на влаковете децата си, които имаха тънки като палки за барабан ръце, големи мъртвешки глави и изпъкнали коремчета. Приличаха на ембриони, извадени от алкохолни разтвори.“ – описание на Гладомора, по спомени от британския журналист Артур Кьостлер

Мемориален паметник на загиналите през Гладомора в град Киев

Въпреки ужасяващите факти, стигнали до нас през годините, на Гладомора не се е обръщало особено внимание още през 30-те години. Храната, отнемана насила от украинските селяни, се продавала евтино на пазарите в Западна Европа и Америка. Целият свят се съгласява с обяснението на Сталин за множеството смъртни случаи в областта, което гласи, че „глад в Украйна няма, хората в някои региони умират от върлуващи зарази.“

В наши дни въпросът за статута на Гладомора се повдига отново. През 2010 правителството на Украйна обявява Големият глад за геноцид, извършен над украинския народ от властите на СССР. Европейският съюз стига до дипломатичното заключение, че трагичното събитие е „престъпление срещу човечеството“. Все пак за дело на геноцид Гладомора е признат от около две дузини държави, между които Канада, Унгария, Литва, Латвия, Мексико и Австралия.

По статията работи: Георги Динев