Зората на антибиотичната ера – история за времето, когато розите могат да убиват хора, а таблетките да действат като бомба в организма, част 1

От 1941г.

Ще ви разкажа една любопитна история, описваща как през 1941 г. една най-обикновена роза отнема живота на английски полицай. Не, за съжаление в разказа няма нищо романтично и красиво, напротив, ще говорим за бактерии.

И така, Алберт Алекзендър, 43-годишен полицай в Оксфорд, Англия, подрязва розите в своята градина, когато един от тръните на благоуханното растение, оставя малка кървяща резка край ъгълчето на долната му устна. Малката рана се превръща във входна врата, позволяваща на бактериите по кожата на мъжа да се пренесат в организма му. Първоначално безобидната драскотина придобива розов оттенък и по всичко личи, че ще заздравее без проблеми. За съжаление, в продължение на няколко седмици раната бавно започва да се инфектира. Бактериите от безвредни се превръщат в ужасяващи причинители на разпростираща се неудържимо инфекция. В края на краищата, Александър трябва спешно да бъде приет в болницата "Радклиф", а междувременно бактериите се разпространяват по лицето и достигат до белите му дробове.

Лекарите на Алекзендър се опитали да третират състоянието му със сулфонамидни лекарства - единствената налична по онова време медикаментозна терапия. Препаратът не успява да подейства, а когато инфекцията съвсем се влошава, се налага оперативно да се отстрани едното око на пациента. Бактериалната атака се „прегрупира” и се съсредоточава към костите на пациента. За съжаление, смъртта изглежда неизбежна.

Така, на 12 февруари 1941 г. Алекзендър започва да бъде третиран с инжекции, съдържащи ново експериментално лекарство - молекула, синтезирана от мухъл. Тя, разбира се, е пеницилинова. Антибиотичното вещество е открито преди тринадесет години, но скоро след първите експерименти с него, е изоставено, защото няма изгледи да се превърне в ефективно лекарство. В края на 30-те години доктор Хауърд Флоури и колегите му от „Оксфордския университет” „съживяват” медикамента и започват да експериментират с него върху мишки. Те констатират с радост, че пеницилинът е в състояние да спаси живота на гризачите и да ги излекува от тежки инфекции, като със сигурност убиват нетретираните с лекарството мишки. Тогава Флоури дава доза пеницилин на жена, загиваща от рак. Медикът установява, че пеницилинът не е токсичен за нея.

Така Флоури и колегите му започват да искат да разберат дали субстанцията може да спре инфекции и при хора. Медиците предприемат отчаяни мерки – изпробват пеницилина и върху Алекзендър.
"Поразително бързо подобрение" са думите, с които Флоури описва какво се случва впоследствие. В рамките на един ден инфекциите на Алекзендър започват да утихват. След още няколко дни треската отминава и голяма част от лицето му се изчиства. Флоури действително би могъл да спаси живота на Алекзендър, ако запасите му от пеницилин се били изчерпани. Никой, освен Флоури, не е наясно как да създаде животоспасяващото лекарство, а рецептата на лекаря може да осигури малки количества през определен (неособено кратък) период. За да се ускори производството на пеницилина лекарите предприемат отчаяни мерки - член на лабораторията на Флоури посещава болницата всяка сутрин, за да събира урината на Алекзендър. Той се връща в лабораторията, където учените синтезират остатъчния пеницилин, който тялото на Алекзендър не е съумяло да абсорбира. След това, медиците инжектират отново рециклирания антиботик на английския полицай.

Снимката ни показва старинно устройство за синтез на пеницилин.

За съжаление операцията по "спасяването" на остатъчните количества пеницилин също не осигурява достатъчно от лекарството, за да може организма на пациента да се възстанови от инфекцията. За съжаление, бактериите отново започват да се развиват. Тежката инфекция бързо се завръща и се влошава още повече. На 15 март Алекзендър губи битката с болестта. В окончателния си доклад д-р Флоури нарича смъртта на полицая с думите "безнадежден случай".

Към днешна дата е трудно да си представим времената, когато една обикновена драскотина може толкова лесно да предизвика нечия смърт. Албърт Алекзендър загива точно в зората на антибиотичната ера. Малко след като не успява да спаси живота на Александър, д-р Флоури се запасява с повече пеницилин. Той третира друг пациент в болницата - 15-годишно момче, което развива постоперативна инфекция. Екипът започва да го излекува от животозастрашаващото състояние само след няколко дни и го спасява. В рамките на три години от смъртта на г-н Алекзендър, фармацевтичният гигант „Пфайзер” се заема с производството на пеницилин в индустриални мащаби, като дружеството опакова контейнери с около 7500-галона плесен, захранвана от царевичен разтвор. През същата година, Силиуан (изписван и като Селман) Уаксман, микробиолог от „Rutgers” и колегите му, откриват антибиотици, създадени от почвени бактерии, като стрептомицин и неомицин.

Обстоятелството, което прави антибиотиците толкова успешни лекарства, е начинът, по който те атакуват бактериите, но щадят пациентите. Пеницилинът, например, спира развитието много видове бактерии, тъй като лекарството сякаш "подбира" тези клетки и им пречи да изграждат клетъчните си стени. Нашите клетки са създадени по фундаментално различен начин и лекарството не им се отразява толкова зле. Макар антибиотиците да могат да разграничават между „нас” и „тях”, тези лекарства не са чак толкова съвършени, че да различат „добрите” от „лошите” бактерии в телата ни. Например, приемът на едно хапче ванкомицин, може да предизвика в организма ни ефект, подобен на поглъщането на мини граната - тя може и да убива врага ни, но със сигурност ще умъртви и много от невинните минувачи.

Разбираемо е, че много малко учени са обмислили този факт през 40-те години на 20 век, особено когато животът на хора като Алберт Александър са висели на косъм, а те са носили отговорност за тях. Дори и да са проявявали любопитство към 100-те трилиона микроби, които живеят в нашите здрави тела (във вид на комплексен микробиом) – тези изследователи все още не са разполагали със съвършеното оборудвате, което може да им даде желаните отговори.

Вижте и втора част

По статията работи: Виктория Милова

Статията е част от историята на:

• История на антибиотиците