История на астмата - дефиниции, открития, лечения

Акценти

Астмата е считана за едно от най-старите заболявания на дихателните пътища, което се е появило още в древността. Самата дума има гръцки произход и означава "недостиг на въздух". Болестта е хронична и се характеризира с периодично повтарящи се моменти на запушване на дихателните пътища и хрипове заради налично възпаление.

Днес астмата продължава да е едно от най-разпространените незаразни заболявания, въпреки че през столетията и последните десетилетията са направени множество открития в нейната диагностика и в лечението й. Към 2021 г. се счита, че 10% от децата и 5% от възрастните страдат от астма.

Следите на астмата далеч в древността

Астмата има дълга история, която официално започва с първото регистрирано споменаване на проблема. Това става през 2600 г. пр.н.е. в Китай, като доказателството са две думи - "шумно дишане". През 2700 г. пр.н.е. дори е документирано името на първия човек - Шен Нонг, който приложил върху себе си лечение с ефедра - популярно антиастматично лекарство, добивано от растението Ephedra sinica.

Древните гърци и римляни вярвали, че сериозните затруднения в дишането са причинени от обладаване от демон. Хипократ е първият, който забелязва, че страдащите от астма са изгърбени. Също така той подозира, че има връзка между респираторните проблеми и околната среда. Съветвал пациентите си, болни от астма, да взимат ефедра заедно с червено вино. През 327 г. пр.н.е. е спомената друга билка, чрез която астматиците облекчавали и отпускали белите си дробове. Те го постигали като палели растението страмониум (татул) и вдишвали дима.

Билкови екстракти и изпарения се използват от векове за облекчаване на астматичните симптоми, макар че никой няма представа какво ги предизвиква и какъв е механизма. В известния египетски медицински трактат - папируса на Еберс, са вписани над 700 лекове за намаляване на дискомфорта в дихателните пътища.

След новата ера се забелязва, че учените и лекарите като че ли започват да разбират по-добре какво влияе и причинява симптомите на астмата. През 50 г. сл. Хр. Плиний Стари заключава, че цветният прашец е един от виновниците за настъпване на затруднено дишане. През 100 г. сл. Хр. гръцкият лекар Аретей от Кападокия посочва характерните симптоми за астмата - кашлица, умора, затруднено дишане, тежест в гърдите. Също така той констатира, че когато се влошава състоянието, кашлицата зачестява, а когато то се подобрява, тя намалява. Препоръката му била да се приема кръв от бухал, смесена с вино и други лекарства.

Познанията за астмата до 19 в.

През по-късните векове се забелязва лек напредък по отношение на астмата като заболяване и на нейното лечение. Парадоксално, но през 1500 г. в Европа са силно увлечени по тютюна и дори го препоръчват като лек срещу астмата и като помощно средство за отхрачване на слуз.

Белгийският лекар и химик Ян Батист ван Хелмонт (1579–1644 г.) изказва твърдението, че заболяването се развива в тръбите на белите дробове. Почти век по-късно друг учен - Бернардино Рамацини, констатира, че астмата може да се предизвика и от физическо натоварване, както и че органичният прах има пряко отношение към болестта.

Чарлз Блекли потвърждава подозренията на Плиний Стари през 1873 г.  и открива чрез втриване на цветен прашец по различни части на тялото, за да предизвика характерните симптоми, че "сенната астма" се причинява именно от него.

През втората половина на 19 в. д-р Хенри Хайд Солтер издава своя трактат "За астмата и нейното лечение". В него той дава дефиниция на астмата, описва я като "пароксизмална диспнея с особен характер с интервали на здравословно дишане между пристъпите". Това е неговата концепция за заболяване, при което свиването на гладката мускулатура води до стесняване на дихателните пътища. В трактата присъстват изключително точни илюстрации на дихателните пътища при астма и бронхит, както и какъв е клетъчния вид на астматичните храчки. Самият лекар страда от болестта и неговите наблюдения са от пряк опит. Така например той споделя, че черното кафе помага при астматичните спазми и по-късно става ясно, че то съдържа теобромин (алкалоид, съдържа се в какаото и кафето, производно на теофилин).

>>> "Трактат за астмата" на Джон Флойър - описание на болестта през 17 век

Постепенно до края на 19 в. лекарите приемат, че астмата е отделно заболяване, което има своите специфични причини за възникване, клинични последствия и лечебен режим.

Това се потвърждава и от сър Уилям Ослър, един от тримата създатели на Медицинското училище "Джон Хопкинс" в Балтимор, САЩ. Той публикува през 1892 г. учебника "Принципи и практика в медицината", където дава описание на астмата:

• спазъм на бронхиалната мускулатура;
• подуване на бронхиалната лигавица;
• специална форма на възпаление на по-малките бронхиоли;
• близки прилики със сенната хрема;
• предаване в семейството;
• началото често е през детството и понякога продължава до края на живота;
• разнообразни "дразнители", които понякога водят до внезапен пристъп - уплаха или бурна емоция, климат, сено, котка, прах, определени храни, простудна инфекция;
• отличителност на секретите - храчките са заоблени желатинови маси, спирали на Curschmann и октаедрични кристали на Leyden.

Откритията за астмата след 1900-а година

В началото на 1900 г. започват да се прилагат селективни β2-адренорецепторни агонисти за лечение на астмата, които се поемат чрез инхалатор. От 1905 г. със същата цел се ползват и алкалоиди на беладоната, както и се въвежда имунотерапията срещу алергии като терапия срещу астмата.

През 1916 г. лекарят и алерголог Франсис Ракеман забелязва, че заболяването може да възникне и по причини, различни от алергия. Той описва характеристиките на алергичните и неалергичните тригери на астмата.

Двайсетте години на миналия век са забележителни с това, че астмата се третира като бронхоспазматично заболяване и започват да се прилагат бронходилататори, включващи ефедрин, теофилин, адреналин, изопреналин, салбутамол, селективни β2-адренорецепторни агонисти, тербуталин, фенотерол и ремитерол. В началото на въвеждането им в лечението на заболяването те са смятани за безопасни и много ефективни и затова се стига до неограничената им употреба, без да бъдат предписвани с рецепта. Това довежда до многобройни смъртни случаи на астматици, използвали предимно изопреналин, в Австралия, Обединеното кралство и САЩ, като пика на епидемията е в средата на 60-те години на миналия век. В Нова Зеландия също се получава такава ситуация в средата на 80-те години, като тогава прекомерната употреба и леталните изходи са от фенотерол.

От началото на 20-те години на 20 в. учените вече са наясно, че смъртта от астма може да бъде провокирана от обширно възпаление и структурни промени в дихателните пътища, но всъщност никой не може да обясни защо се случва и каква е връзката с епизодичния бронхоспазъм. В онзи период заболяването се третира и лекува предимно като остро разстройство с епизодични екзацербации (изостряне, влошаване на състоянието).

През 1921 г. Кюстнер и Прауниц откриват липоидния антиген реагин като серумна субстанция, която притежава способността да прехвърля пасивно алерген към специфичен агент. Работата им по-късно води до идентифицирането на IgE от Джонсън и Ишизака като един от петте класа имуноглобулини, излъчвани от човешката имунна система. Тези клетки освобождават активни вещества, които участват в алергичните реакции. Вследствие тези открития учените разбират, че повечето астматици са алергични към широк спектър външни и вътрешни агенти като акари, животински протеини, полени и др.

Лечението на астма се променя с времето, както и предписваните медикаменти. През 40-те и 50-те години на миналия век лекарите предлагат на своите пациенти аминофилинови супозитории и таблетки, както и инжекции с адреналин. До инхалаторните антихолинергици се прибягва само в кризисни ситуации. През 70-те години, благодарение на сериозни клинични изследвания, става ясно, че инхалаторните кортикостероиди са ефективно лечение на астмата и започват да се прилагат.

Механизмите и процесите, характерни за астмата, все повече се разкриват пред учени и лекари. Разбирането за излагането на алергени и последващото освобождаване на химически медиатори, които провокират свиване и ремоделиране на дихателните пътища, е вече известна информация за тях. По тази причина през 80-те години на 20 в. са установени целеви възможности за лечение, включващи антилевкотриени, кромони и анти-IgE терапии.

Астмата е незаразно заболяване, което се среща сред деца и възрастни. Според данни на Световната здравна организация за 2019 г. тя се смята за едно от десетте най-смъртоносни болести. Характерното при нея е, че не може да бъде окончателно излекувана, но провеждането на адекватно лечение с инхалаторни лекарства успешно контролира заболяването и позволява на хората да имат нормален живот. През 2019 г. 262 млн. души страдат от астма, а 461 000 са загубили живота си вследствие нея. Астмата е на 16-то място в световен план сред водещите причини за най-много години, прекарани с увреждане.