Начало История на медицината История на медицинската употреба на живака през вековете

История на медицинската употреба на живака през вековете

От -2000г. до 1960г.

История на медицинската употреба на живака през вековете - изображение

Хората използват живака от хилядолетия за различни цели – медицински, търговски, индустриални и др. Той изиграва и изключително важна историческа роля като платежно средство, в етномедицината и религиозно-магическата обредност на много африкански, азиатски и латиноамерикански култури. Този интригуващ метал е добиван от древните китайци и се открива в египетските гробници. В наши дни вече се знае, че живакът оказва сериозно и зловредно влияние върху здравето на човека и натрупването в организма може да доведе и до смърт.

Живакът (Hg) се среща в естествен вид в природата като чисто вещество (течен живак), неорганично вещество в руди като цинобъра и каломела и в смеси като живачен хлорид (HgCl2) и живачен ацетат (Hg[O2CCH3]2). Също така се среща в органична форма като органометални метило- и етиложивачни катиони ([CH3Hg] и [C2H5Hg]), както и изключително опасния диметил живак (CH3)2 Hg (един от най-отровните невротоксини).  

Съществуват доказателства, че живакът се е използвал в етномедицинските и религиозно-магическите ритуали и спиритуалистически практики в Китай и Индия, откакто съществува писмеността по тези земи. Живакът, открит в египетските пирамиди датира от 1 500 х. пр. н. е. Древните китайци използват минерални руди като цинобъра и каломела за приготвянето на пигменти, козметични препарати, сапуни и разхлабителни средства.   

Китайският император Шен Нунг, който се възприема като бащата на китайската медицина, и написва 40-томната енциклопедия "Великите билки" или "Китайската Materia Medica" около 2735 г. пр. н. е., включва живакът в списъка с лекарствата.  

Лекарите и учените в двора на император Кин Шихуанг му предписват отвара, съдържаща стрит нефрит и живак и очаквали, че тя ще му осигури вечен живот. За съжаление ефектът за императора бил точно обратния на желания – той починал през 210 г. пр. н. е. от живачно отравяне.

Живакът се радва на широка употреба и в индуизма – третата по мащаб религия в света. живакът (parad) се смесвал със сребро и се използвал за изработването на различни сакрални предмети, включително и т. нар. Sri Yantras, които носели здраве и късмет, както и други етномедицински пособия и идоли, датиращи около 1 000 г. пр. н. е.

Във Вишнудхармотара Пурана, древен индуски текст от VII век, се споменава "червено олово" като източник на червена боя, а в текста Джайна се описва приготвянето на този пигмент.

Около 500 г. пр. н. е. в Индия и Китай живакът също така се използвал като афродизиак. Китайките пък го приемали орално като противозачатъчно средство още преди 4 000 години. Цинобърът все още се използва като приспивателно в традиционната китайска медицина.

Аюрведическите лекарства, дори тези, които се използват днес, могат да съдържат както живак, така и други метали като олово и арсен. В аюрведическата медицина съществуват две направления: едното използва само билкови препарати, а другото (Rasa Shastra – науката за минералите; науката за живака) комбинира билковите лекове с метали (живак, олово, желязо, цинк), минерали (слюда) и скъпоценни камъни (перли).

Аристотел е първият грък, който споменава живака в творбите си, които датират от IV век пр. н. е. Той го нарича "течно сребро". Научните му трудове твърдят, че гръцките алхимици вярвали, че живакът е компонент на всички метали. През този период живакът се използва за лечение на кожни заболявания.

Плиний Стари (I в.) и Целз (II в.) описват употребата на цинобър при трахома и венерически заболявания.

Първите сигурни и описани експерименти за установяване на токсичността на живака върху животни са извършени от ал-Рази (IX в.) и Авицена (XI в.). Те препоръчват употребата му да се ограничи и да се използва само външно като при кожни заболявания.

Парацелз (XVI в.) описва лекарство, състоящо се от сяра и соли или оксиди като живак, мед, желязо, антимон, бисмут и олово. Особено важен се оказва живакът при епидемията от сифилис, която избухва в Европа през XV в. Арабските отвари с живак все още се помнели и използвали за лечението на венерическото заболяване, но също така се използвали хапчета и мехлеми от сублимат и каломел.  

С напредването на индустриалната революция, живакът си проправя път към цяла плеяда от други свързани със здравето, козметиката, търговията и индустрията приложения. През XIX и XX в. аптекарите използват много цветни живачни оксиди като каломел, сублимат и цинобър. Хапчета с каломел се използвали за лечението на хронични заболявания и в състава на диуретични средства, докато през 20-те години на XX в. не се появяват органичните смеси с живак. По това време кожните заболявания продължават да се третират с мехлеми и пластири, съдържащи живак.

Земелвайс въвежда антисептиците и измиването на ръцете на хирурзите и акушерките преди операции и израждания. За целта се използвала хлорирана вода, а в някои случаи и препарати, съдържащи органичен живак, но те се оказали бактериостатични, вместо бактериоцидни и се наблюдавали алергични реакции като контактен дерматит.  

След откриването на пеницилина през 40-те години и хлоротиазида през 1957 г., както и нови по-ефективни и сравнително безопасни вещества, лечението на различни заболявания с живак прекъсва.

автор: Величка Мартинова

Статията е част от историята на:

5.0, 1 глас

БИБЛИОГРАФИЯ

източници: 1. https://www.ncbi.nlm.nih.gov/pubmed/19831290

2. http://mercurypolicy.scripts.mit.edu/blog/?p=367

3. А Review of the Use of Mercury in Historic and Current Ritualistic and Spiritual Practices, L. Charles Masur – In: Environmental Medicine, vol. 16, 2011 

снимка: еncyclopediabritannicа.com

КОМЕНТАРИ КЪМ СТАТИЯТА

СТАТИЯТА Е СВЪРЗАНA КЪМ

ИсторияСъставкиЛайфстайлЛюбопитноЗдравни съветиБотаника