Кампучия при Пол Пот: четири години, които опустошиха цяла държава

От 1975г. до 1995г.

На 17 април 1975 г. в Пном Пен влизат колони от млади въоръжени мъже и жени в черни дрехи. Част от жителите ги посрещат с облекчение, защото петгодишната гражданска война най-после е приключила. Облекчението трае само няколко часа. Градът е изпразнен за броени дни, а страната се оказва в плен на един от най-радикалните и жестоки експерименти на ХХ век. До януари 1979 г. режимът на Червените кхмери погубва по различни оценки между 1,5 и 2 милиона души, приблизително една четвърт от населението.

Момчето от провинцията, което се превърна в Пол Пот

Салот Сар е роден през 1925 г. в село в провинция Кампонг Тхом, в сравнително заможно селско семейство. Роднините му имат връзки с кралския двор в Пном Пен и той получава по-добро образование от повечето си връстници. В края на 40-те години заминава със стипендия за Париж, където трябва да учи радиоелектроника. Вместо това се увлича от марксистките кръжоци и от Френската комунистическа партия, а изпитите му не вървят. Стипендията му е прекратена и през 1953 г. се връща в Камбоджа без диплома, но с оформени леви убеждения.
В родината работи като учител в частно училище и същевременно се вмъква във вътрешните борби на малката нелегална комунистическа партия. През 1963 г. застава начело на партията, а когато управляващият принц Нородом Сианук засилва натиска върху левицата, Салот Сар напуска столицата и се скрива в джунглата край виетнамската граница. Сианук нарича привържениците му „червени кхмери“ и името остава. Самият Салот Сар започва да се подписва като Пол Пот около 1976 г. Предполага се, че псевдонимът идва от френското „politique potentielle“, но тази версия не е сигурна.

Войната, която му отвори вратата

За няколко години движението е малко и слабо. Всичко се променя заради обстоятелства, които самите Червени кхмери не са създали. Войната във Виетнам прелива в Камбоджа, а американските бомбардировки между 1969 и 1973 г. стоварват над страната стотици хиляди тонове боеприпаси, най-вече в източните райони. Историците спорят доколко това тласка селяните към партизаните, но че опустошените села осигуряват на Червените кхмери доброволци и омраза към чуждата намеса, малко хора оспорват.
През март 1970 г. генерал Лон Нол сваля Сианук с преврат. Принцът, намиращ се по това време в Пекин, прави решение, което променя хода на събитията: призовава привържениците си да се присъединят към Червените кхмери. Така едно малко подземно движение получава законност и хора. Режимът на Лон Нол е корумпиран и зависи изцяло от американска помощ, а когато тя секва, армията му се разпада. На 17 април 1975 г. Пном Пен пада.

„Нулева година“ на Кампучия

Първото, което новите власти правят, е да изпразнят градовете. Около два милиона души в Пном Пен, сред които бежанци от войната, са подгонени към провинцията под предлог, че предстоят американски бомбардировки и ще отсъстват само три дни. Не са пощадени болните, извличани от болничните легла, а много от тях умират по пътя. Същата участ сполетява и останалите градове. Идеята е проста и брутална: градът е символ на покварата, а истинската революция може да се направи само от селото.

Към Камбоджа се въвежда календар, при който историята започва отначало. Страната е преименувана на Демократична Кампучия, а през януари 1976 г. е приета нова конституция. Година по-късно, през април, Пол Пот става министър-председател. Властта обаче принадлежи на безлична структура, наричана Ангкар, тоест „Организацията“, а името на Пол Пот като неин ръководител е обявено публично чак през септември 1977 г. Населението е разделено на две групи. „Старите“ жители са селяните от районите, които Червените кхмери контролират още преди победата. „Новите“, наричани още „хората от 17 април“, са градските жители, които според режима са покварени и трябва да бъдат прекроени с труд.

Животът под властта на Ангкар

Правилата са толкова всеобхватни, че почти не оставят място за личен живот. Частната собственост е отменена, семейството губи значението си, а децата често са отделяни от родителите и възпитавани в духа на революцията. Хората се хранят в общи столови, обикновено с по една купичка оризова попара на ден, и работят по десет-дванадесет часа на оризовите полета или на строежа на напоителни канали. Всички носят еднакви черни дрехи. Бракове се уреждат от Ангкар, често масово, а любовните връзки извън тях се наказват. Забранени са свободното придвижване, чуждите езици и дори собственото мнение. Очила, липсата на мазоли по ръцете или владеене на френски са достатъчно основание за подозрение, че човек е интелектуалец, а оттам и враг.
Наказанията са ужасяващо непропорционални на провиненията. Кражба на шепа ориз или оплакване от глада може да коства живота. Една от популярните лозунги на режима гласи, че "да те запазят не е печалба, а да те унищожат не е загуба". Масовите убийства се извършват на полета като Чоенг Ек край Пном Пен, станали известни като „полетата на смъртта“.

Училища, болници и вяра

Образователната система е разрушена почти напълно. Училищата са закрити, а учителите, както и всички образовани хора, са преследвани. Децата получават само най-необходимото: да четат революционни песни, да работят и да се подчиняват. Знанието е заменено от идеологическа дресировка.

Същата съдба сполетява здравеопазването. Болниците са изпразнени, лекарствата рядко достигат, а западната медицина е определена като чужд елемент. Огромна част от лекарите са убити или избягват. От около петстотин лекари преди 1975 г. в страната оцеляват по оценки едва няколко десетки. Вместо тях се използват тийнейджъри, обучавани по няколко седмици, и билкови средства. Малария, дизентерия и недохранване отнемат стотици хиляди животи. В страната остават само 26 фармацевти и 28 зъболекари.
Преследвана е и религията. Будизмът, изповядван от по-голямата част от камбоджанците, е смачкан: монасите са принудени да свалят расата си, мнозина са убити, а пагодите са разрушени или превърнати в складове и затвори. Мюсюлманското малцинство  е подложено на опити за насилствена асимилация и избиване, а катедралата в Пном Пен е разрушена камък по камък. Подобна участ сполетява виетнамците и китайците в страната.

Икономика без пари

Най-странната черта на режима е може би отношението му към парите. Пазарите са закрити, търговията забранена, а паричната система отменена. Банкноти са отпечатани, но така и не са пуснати в обращение, а сградата на националната банка в Пном Пен е взривена. Заплати няма, а животът се подчинява на една-единствена цел: ориз.
През 1977 г. е обявен Четиригодишен план с амбицията да се събират по три тона ориз от хектар, нереален показател за страна без техника, торове и опитни земеделци. Планираните излишъци трябва да се изнасят, най-вече за Китай, за да се финансират оръжие и вносни стоки. Резултатът е катастрофален: хората гладуват, докато зърното напуска страната, а фабриките са затворени или занемарени. Ръчно изкопаните канали и язовири често са безполезни, а изтощението и глада отнемат повече животи, отколкото разстрелите.

Външна политика и вътрешни чистки

Кампучия се затваря в себе си. Контактите със света са минимални и се свеждат до няколко съюзници, най-вече Китай, който изпраща съветници и помощ, и Северна Корея. Нетърпимостта обаче не пощадява и самия апарат. Секретната полиция Сантебал управлява мрежа от затвори, най-известният от които е бившето училище Туол Сленг, известно като С-21. През него преминават около петнадесет хиляди души, а оцелели са само шепа. Мнозина са членове на самата партия, обвинени в шпионаж и предателство, принудени да се самообвинят чрез мъчения и после убити.
Параноята се прехвърля и върху съседите. От 1977 г. кхмерски части нападат гранични виетнамски села, а режимът води война и с Виетнам, с Тайланд и дори с вътрешни врагове, за които твърди, че са виетнамски агенти. Чистките в Източната зона през 1978 г. довеждат до избиването на десетки хиляди души и тласкат част от офицерите към бунт.

Падането

На 25 декември 1978 г. виетнамската армия, подкрепена от кхмерски бунтовници, сред които бивши червени кхмери като Хенг Самрин и Хун Сен, навлиза в страната. Съпротивата е слаба, режимът е изтощен отвътре. На 7 януари 1979 г. Пном Пен пада, а Пол Пот и най-верните му хора се оттеглят към джунглата край тайландската граница. Градът, който намират виетнамците, е почти празен.

Години в джунглата и безславният край

Падането на властта не слага край на Червените кхмери. Оттеглени в планините на запад, те продължават партизанската война години наред, подкрепяни от Китай и Тайланд. Дори мястото на Камбоджа в ООН остава заето от коалиция, в която те участват, защото много държави отказват да признаят повлияната от Виетнам власт в Пном Пен. Виетнамските войски напускат страната едва през 1989 г., а през 1991 г. са подписани Парижките мирни споразумения. Червените кхмери обаче отказват да се разоръжат и бойкотират изборите през 1993 г., организирани под егидата на ООН.
Пол Пот, вече тежко болен, постепенно се отдръпва от публичния живот. През 1997 г. нарежда убийството на свой дългогодишен съратник и семейството му, след което е арестуван от собствените си командири, начело с Та Мок. Провежда се показен процес в джунглата и осъден на домашен арест. На 15 април 1998 г. умира близо до Анлонг Венг. Официално причината е сърдечен удар, но някои подозират самоубийство. Тялото му е изгорено върху купчина гуми. Никога не е изправен пред съд за престъпленията си.

Камбоджа след Пол Пот

Към 1979 г. страната е в руини. Липсват пари, транспорт, училища, администрация и почти всички образовани хора. Селяните се връщат в родните си места, а глад през 1979–1980 г. застрашава още стотици хиляди, докато международната помощ пристига бавно и непълно. Новата власт, Народна република Кампучия, е зависима от Виетнам и дълго остава в изолация, а Западът я бойкотира.

Преломът идва едва с Парижките споразумения и мисията на ООН в началото на 90-те години. След изборите през 1993 г. монархията е възстановена, а Нородом Сианук отново става крал. Хун Сен, министър-председател от 1985 г., управлява страната десетилетия наред и през 2023 г. предава поста на сина си Хун Манет. Критиците му упрекват режима в авторитаризъм и ограничаване на опозицията, но стабилността, която налага, позволява на страната да започне да се възстановява.
От края на 90-те години икономиката расте със завидни темпове. Основите са шивашката промишленост, селското стопанство и туризмът, най-вече около храмовия комплекс Ангкор Ват. Бедността е намалена значително, макар че значителна част от населението остава уязвима. Продължават да тежат хилядите невзривени мини и боеприпаси, а образователната и здравната система се възстановяват трудно. Населението е предимно младо, много хора са родени след края на режима.

Международният трибунал в Пном Пен, създаден със съдействието на ООН, започва работа през 2006 г. Дуч, началникът на затвора С-21, е осъден на доживотен затвор. През 2014 г. същата присъда получават Нуон Че, главният идеолог на режима, и Киеу Самфан, бивш държавен глава, а през 2018 г. двамата са признати и за виновни в геноцид срещу виетнамците и чамите. Трибуналът затваря врати през 2022 г. Туол Сленг и Чоенг Ек днес са музеи, а за много камбоджанци те са напомняне за период, който страната вече не бива да повтаря.