Кучешки впрягове предотвратяват епидемия от дифтерия в Аляска

От 2.1925г.

Акценти

През 1925 г. едно малко градче в Аляска е изправено пред опасна ситуация. Местният лекар д-р Къртис Уелч всеки ден се сблъсква с нови и нови пациенти, болни от дифтерия. Той смята, че 1400-те жители на Ноум са изправени пред угрозата от епидемия.

Спасението за болните идва от кучешки впрягове

Д-р Уелч обявява карантина, но знае, че единственото спасение е антитоксиновият серум. Проблемът е, че животоспасяващото лекарство се намира на 1000 км в Анкъридж и в суровите условия на Аляска то много трудно би достигнало до нуждаещите се. Пристанището на Ноум е цялото в лед, което означава, че морският транспорт е невъзможен. Самолетите с открита кабина също няма как да летят при минусовите температури. Като последен вариант остава железопътният път - най-близката жп гара е на близо 700 мили в Ненана. Дотам антитоксиновият серум може да бъде придвижен, но до Ноум трябва да се използват кучешки впрягове, които в случая са най-бързият начин и най-голямата надежда за доставка.

Кучетата с впрягове са най-честият транспорт по заснежените пътища на Аляска, който е използван за почти всичко - доставяне на поща, продукти и т.н. Губернаторът Скот С. Боун организира своеобразна щафета от хора с кучешки впрягове, за да бъде транспортиран серума от Ненана до Ноум. През нощта на 27 януари 1925 г. влакът пристига в Ненана и докарва лекарството - добре опакован 20-килограмов пакет. Първият впряг, който се явява начало на импровизираната щафета, е екипът на Дивия Бил Шанън. През нощта, когато кучетата на Шанън поемат на път, температурите падат до минус 50 градуса по Целзий. Времето е много скъпо, тъй като случаите в Ноум се увеличават, но мъжът знае, че е необходимо да контролира скоростта си. Ако кучетата тичат твърде бързо и студеният въздух навлезе дълбоко в дробовете им, те сериозно ще пострадат и могат да умрат. За водача също има голяма опасност - въпреки че Шанън тича до шейната, за да не измръзне, той развива хипотермия преди да предаде серума на втория кучешки екип на Едгар Каландс.

В разпределеното доставяне на антитоксиновия серум участва и норвежецът Леонард Сепала, който емигрира в САЩ през 1900 г. заради златната треска, но после се установява в Ноум, изхранвайки се с превози на работници и стоки. Вместо да използва традиционната порода кучета аляски маламут, той предпочита т. нар. сибиряци, познати днес като сибирско хъски, заради издръжливостта и адаптивността им. На сутринта след потеглянето на Шанън Сепала е известен, че трябва да заеме позиция за своята част от щафетата. Трябва да измине над 300 мили на изток, за да вземе пратката, и след това да се върне обратно на запад, като и двата пъти се налага да пресече опасния лед, покриващ Нортън Саунд, вход за Берингово море.

В цяла Америка започва да се разчува за организираното доставяне на жизненоважния серум благодарение на в. "Вашингтон вечерна звезда". Изданието следи с голямо внимание събитията и прави милиони американци съпричастни.

На 31 януари 1925 г. Леонард се приближава до мястото, откъдето трябва да вземе пратката. Вече е минал веднъж през Нортън Саунд и се придвижва към човека, от когото ще поеме серума. Сепала се натъква на друг впряг от кучета и се оказва, че това е Хенри Иванов, който му прави знаци, че лекарството е у него. Норвежецът го взима и тръгва в посока Ноум. Забелязва, че откъм Берингово море се задава буря, която може да усложни още повече преминаването през Нортън Саунд, но Сепала решава да рискува, защото обиколният път би удължил с още ден агонията на болните. Той напълно се доверява на способностите на кучето водач Того и на останалите животни и в късния следобед, брулени от изключително силен, леден вятър се отправят на път. За 20 часа успяват да се преборят с опасната отсечка, намират къде да се подслонят и отпочиват до 2 ч. на другата сутрин. Събуждайки се след няколко часа сън, Сепала установява, че бурята е взела още по-лош обрат, но с впряга тръгват към Головин, където трябва да предаде пакета. Минавайки през стръмни хълмове и невиждайки нищо пред себе си, разчитайки само на усета на кучето водач, успешно достигат до целта си след още 15 часа и дават серума на Чарли Олсън.

Олсън също пътува при ужасни условия и достигайки до мястото, където се среща със следващия доброволец - Гунар Каасен, пожелал да участва в щафетата, го предупреждава какво да очаква. Каасен трябва да премине точно през виелицата, неговите хъскита водачи Балто и Фокс превеждат впряга през навявания и понякога се налага да напускат пътеката, но обонянието на Балто винаги ги спасява и връща в правилната посока.

Каасен е предпоследния доброволец, той трябва да предаде лекарството на Ед Рон, но подминава мястото на срещата им и продължава до Ноум въпреки изтощението на кучетата си. В 5,30 ч. на 2 февруари 1925 г., след 5 дни и половина преход, спасението пристига в бедстващото от дифтерия градче. Д-р Уелч размразява серума и започва да го прилага на болните. Лекарят вдига карантината три седмици след поставянето на лекарството.

Почит към героите

Въпреки че над 150 кучета и няколко души участват в щафетата, Балто и Гунар Каасен се превръщат в медийни звезди. Дори двамата подписват договор в Холивуд за 30-минутен филм, разказващ за ужасяващото пътуване. В Ню Йорк се подема инициатива за изграждане на паметник на кучето и от края на 1925 г. той се извисява в Сентръл парк.

Хората разбират и за подвига на Сепала и неговите хъскита, но акцентът винаги е насочен само към Каасен и Балто. Норвежецът смята, че неговото куче Того заслужава да му се даде по-голямо признание, тъй като екипът им преминава през най-дългия и опасен участък от щафетата.
Все пак надписът върху статуята на Балто отдава почит на всички кучета, участвали в пренасянето на антитоксиновия серум, лекарството срещу дифтерия, което спасява едно градче в Аляска. Тяхната издръжливост, вярност и интелигентност спасяват през 1925 г. човешки животи.