Представа за детския плач и грижата за новородените в Англия през 17 век

От 1671г.

Илюстрация в медицинския труд "Книга на акушерките" на британската акушерка Джейн Шарп от 1671-ва ни показва новородено бебе, току-що повито и поставено в люлка, в близост до камината, до горящ огън. Междувременно, на картинката се вижда, че жените, присъствали на раждането, продължават да се суетят и да се грижат за майката.

Ако се разровим и в други подобни медицински творби, както и в съхранена кореспонденция между членовете на английски семейства от средната и висока класа от 17-ти век, вероятно веднага ще ни стане ясно, че плачът и къпането на мъниците заемали "почетно" място в дневния режим от грижи, полагани за тях в поддържането на оптималния им здравен профил.

В първите дни и седмици след раждането било прието хлапетата да се категоризират като по-уязвими и нестабилни във физическото отношение. По този повод периодът се характеризирал като особено сложен за дейността на акушерките, които предпазливо извършвали своята дейност под ръководството на майката, семейството й, както й на кръстниците. Тъй като в утробата на жената детето съществувало във влажна и слузеста среда, смятало се, че, след като се появи на бял свят, то трябвало да се освободи от натрупаните в излишък течности. Последният процес започвал още с първите бебешки сълзи. Опитната Шарп сама коментирала, че здравите новородени могат да се познаят именно по плача, който при тях се характеризирал с отчетливост и сила. Германският медик Даниел Сенерт също обръща внимание на разглеждания проблем в документа си "Practical physick" от 1664 година, а именно – че чрез сълзите малчуганът "освобождава мозъка, дробовете и каналите си от флегмата".

В съхранена лична писмена кореспонденция от 1656г., разменена между приятелски заможни английски семейства, става ясно, че колкото по-едро и по-"гласовото" бебе се родяло в дома, толкова по-големи били шансовете му за оцеляване. Обратно, борбата за живот на "тихите" и крехки мъници по всяка вероятност щяла да е трудна и предизвикателна. Въпреки че недоволството на детето, изразено във високи децибели, се смятало за положителен знак за здраве и жизненост, ако плачът станел твърде силен и продължил да е актуална тема в задругата дори след първите дни от живота на наследника, това трябвало да означава достоен повод за притеснение. Например, през август 1689 година Анн - графинята на Аръндел, писала на дъщеря си Мери Талбот да не се притеснява, че синът й не се храни добре, тъй като бил най-страхотният "глашатай", визирайки, че плачът му е демонстрация за здраве. Този оптимизъм обаче изчезнал месец по-късно, когато риданията на детето продължавали, при това – с двойно по-голям интензитет. Във връзка с това, английският доктор Робърт Барет в своя труд "Companion for midwives" (1699г.) предупреждава акушерките и родителите да внимават детето да не плаче прекалено много. Причината: физическото усилие, което се свързва с плача, можело да увреди крехките кости на новороденото, така или иначе – "поомекнали" от влагата в утробата, каквото било тогавашното схващане. Иначе казано, подобно движение би довело до трайно увреждане. Ето защо бебетата по онова време в Англия били увивани в няколко ката плат – чрез понижената им мобилност се ограничавал риска от костни деформации.

Любопитното е, че къпането като част от хигиенните навици, се практикувало също с цел малките същества да се подпомогнат в нуждата да се отърсят от тази влага, натрупана в пренаталния период. Преди самото измиване на хлапето се изисквало пелените му да бъдат свалени, а изпражненията и урината – премахнати с кърпа. Когато влагата в бебешкото тяло намалявала, къпанията можели да намалеят. Гореспоменатата Шарп, например, съветвала седмица след раждането детето да започне да се къпе два пъти на ден. След отбиване на наследниците къпането трябвало да става по-рядко.

В заключение, може да се каже, че този хигиенен акт изпълнявал важна медицинска функция за новородените и допринасял за тяхното здраве. 

Снимка: freeimages.com/Jacqueline Clarke