Приложение на антибактериалните свойства на пеницилиновите плесени до началото на 20 век

От 1929г.

Бета-лактамните анктибиотици вероятно са сред най-старите и най-популярните класове от антибактериални вещества. Те били използвани като метод за терапия на хора, изолирани от плесени от вида пеницилинум хризогенум.

Историята, разказваща за откритието на антибактериалните свойства на пеницилиновите плесени може да се проследи още от времето на най-ранната писмена история. Около 3000 г. пр.н.е., китайските писари документирали употребата на плесенясали соеви зърна за лечение на инфектирани рани. В староегипетския медицински документ – Еберс папирус, датиращ от около 1550 г. пр.Хр., била описана рецепта за лечение на инфектирани рани с "развален ечемичен хляб".

Около втори век пр. Христа войниците, бранили територията на Шри Ланка, прилагали компреси, направени от мухлясало кюспе върху раните на ранените си сънародници. Терапевтичната употреба на плесени продължила до около деветнадесети век, без да се обръща особено внимание на това как плесените въздействат върху човешкото тяло.

Редица изследвания, проведени в края на деветнадесети век белязали началото на научните подходи, изследващи антибактериалните свойства на пеницилиновите видове. Джон Бърдън Сандерсън съобщил, че бактериите не могат да се развиват върху хранителна среда, покрита с плесен. Именно тази констатация подтикнала изследователят Листър да докаже, че видът плесен, с който той заразил проби от урина е Penicillium glaucum (1809), който възпрепятствал бактериалната контаминация, а за бактериално замърсяване- не можеле въобще да става дума.

В писмо до своя брат, Джоузеф Листър пише, че се нуждае от: " подходящ случай, при който ще се стремя да третирам човек с Penicillium glaucum и ще наблюдавам дали растежът на организмите ще бъде инхибиран в тъканите." Въпреки че той самият не е докладвал за такъв конкретен случай, Листър действително е имал възможността да изпробва действието на пеницилиновата плесен върху пациентът Елън Джоунс, който е развил дълбок глутеален абсцес след конузия, получена по време на езда.

Джон Тиндал също е изследовател, вдъхновен от Сандерсън да проведе серия от експерименти с инфузия, получена от ряпа и овнешко, заразени с бактерии. Под действието на пеницилиновото замърсяване бактериите в инфузията били унищожени.

Неговият приятел Томас Хъксли направил подобни наблюдения и констатирал, че те се различават в единствено в интерпретацията на ефекта: Тиндал смятал, че липсата на кислород убивала бактериите, докато Хъксли подозирал, че смъртта им се дължи нана плесента.

Във Франция, Луи Пастьор и Жул Жубер съобщили за инхибиторния ефект на плесените Bacillus anthracis, а Ърнест Дюшен съобщил за лечебната собственост на Р. glaucum. Винченцо Тиберио в Италия създал множество екстракти от различни плесени и ги инжектирал на животни, заразени с вирулентни бактерии. Андре Гатия и Сара Дат от Белгия съобщили, че някои пеницилинови щамове оказват силно бактериолитична активност срещу Bacillus anthracis.

За съжаление в нито един от тези случаи можело да се докаже дали пеницилинът, или друг активен метаболит, синтезиран от плесените е конкретното вещество с антибактериален ефект. Тази информация впоследствие била включена в подробен доклад, написан от Александър Флеминг (от 1929 година), изследващ инхибиращия ефект на P. Chrysogenum.

Статията е част от историята на:

• История на антибиотиците