Принос на д-р Уилям Коули в лечението на онкологичните заболявания

От 1890г.

През 1890 година младият хирург Уилям Коули наблюдава с нарастващо отчаяние терапията на своя пациентка на 18 години, загиваща от сарком (вид злокачествен тумор). По този повод той пише в свой доклад, че: "Има определени видове саркоми, при които лечението е безнадеждно още от самото начало, а замесването на хирургията доказва още веднъж колко безсилна би могла да се окаже тази дисциплина на практика".
Според социолога Дейвид Хес, работещ в университета "Вандербилт", смъртта на това младо момиче до толкова повлиява на д-р Коули, че медикът (станал известен впоследствие с прозвището Баща на имунотерапията) активно започва да търси какви са възможните алтернативи на оперативното лечение при онкологичните заболявания. Именно по време задълбочената си изследователска дейност медикът започва да преглежда някои интересни болнични регистри и: "…установява, че един от пациентите със сарком страда и от бактериална инфекция", твърди Хес. "Този пациент остава жив продължение на седем години", след като чува страшната диагноза.

Доктор Коули решава да проведе някои експерименти. През лятото на 1891 година лекарят започва да инжектира свои пациенти с живи (а по-късно и с убити чрез загряване) стрептококови култури. Често пъти лекарят инжектира веществото директно в туморното образувание. Следствие на манипулацията при немалко от пациентите се проявява треска, а след това (очевидно в резултат на терапията) туморите започват да се свиват.   

По това време много изследователи очакват да се докаже, че: "…ракът е заболяване, което се проявява след появата на бактериална инфекция", обяснява Хес. На фона на това схващане, в метода на лечение на д-р Коули определено има резон - инжектираните микроби би следвало да убиват патогените, отговорни за появата на рака (директно или чрез треската).

През следващите години Уилям Коули пречиства своя бактериален препарат, създавайки ваксина (която по-късно става известна като токсин на Коули). Първите лабораторни тестове с кучета завършват със значителен успех. Фармацевтичните компании стартират производството на ваксината, а славата застига работата на д-р Коули.

След разработването на пречистената бактериална култура (известна и като токсин на Коули), с която нейният откривател - доктор Уилям Коули третира сарком при негови пациенти (доброволно участващи в проучването му), някои други терапии за лечението на онкологични заболявания също започват своето обещаващо развитие.

В собствената болница на д-р Коули (към днешна дата е известна с името „Memorial Sloan Kettering Cancer Center”) лъчетерапията постепенно започва да се радва на все по-голяма популярност. В същото време, клиничните изпитания на токсина на Коули започват да „удрят на камък”. Освен това, на лице са и други пречки, правещи употребата на веществото все по-непопулярна – започват да се "прокрадват" някои несъответствия в производството му. Още повече, че учените не съумяват да открият доказателства за евентуалния микробен произход на онкологичните заболявания. Всички тези фактори правят обяснението за действието на токсина несъстоятелно.

Въпреки това, до смъртта си (през 1936 година), д-р Коули оказва помощ (посредством бактериалната си култура) на над 1000 пациенти, пострадали от сарком. При 500 от тях се наблюдава почти пълна ремисия. Все пак, подходът на хирурга е заклеймен като ненадежден.

На фона на това и лъчетерапията, и химиотерапията могат да се прилагат по-лесно и по стандартизиран начин. Представянето на токсина на Коули пред „American Cancer Society” и демонстрацията на „недоказаните му методи за терапия на рака” нанасят фаталния удар в труда на американския хирург.

Въпреки това, през 70-те години на XX век откритието на фактора за туморната некроза предлага на вниманието на изследователите ново обяснение за успеха на токсина на Уилям Коули: вместо чрез директна атака над туморните клетки, учените откриват, че някои инфекции имат „способността” да предизвикат задействането на индивидуалния антитуморен отговор в организма на пациента.

Към днешна дата бързо развиващата се област на имунотерапията има за цел активно да използва този отговор, за да засили способността на имунната ни система да идентифицира и унищожава ефективно раковите клетки.

През 1909 година Уилям Коули пише, че:  "никой не можеше да стане свидетел на резултатите, които аз видях, за това хората загубиха вяра в метода ми". Тези негови думи донякъде отразяват разочарованието на медика от отношението към труда му (на който д-р Коули посвещава живота си.) Той не успява да докаже правотата си и да се радва на заслуженото си научно признание. Най-вероятно историята на неговата кариера не е прецедент. Нещо повече, хората които се стремят да охулят нечий труд, винаги ще са повече от учените, които ще се стремят да променят статуквото и да правят живота на обществото по-добър.