Развитие на литотомията през Ренесанса

Около 1520 г. италианецът Франсиско Романо представя пред обществеността нов метод за прилагане на литотомията. Той е подобрен и популяризиран от ученика му Мариано. Методът става известен като операцията на Мариано, тъй като при нея се използват повече инструменти.  

Новият метод произтича от наблюдението, че камъните преминават много по-лесно през късата разширяваща се женска уретра. Ако мъжката уретра може да бъде скъсена и разширена, камъните могат да бъдат премахвани по-лесно от пикочния мехур. Пациентът се поставя да легне по гръб на импровизирана хирургическа маса. Краката му се прегъват и притискат към гърдите, при което перинеумът се разкрива почти в хоризонтална позиция. За първи път през уретрата започва да се прекарва сонда, която да направлява останалите инструменти към пикочния мехур. В перинеума се прави вертикален разрез, който прониква в уретрата и в канала се вкарва разширител.  След това в уретрата се вкарва дилатор на Паре и форцепс. Дилаторът разкъсва простата и шийката на пикочния мехур. Форцепс с две или повече остриета се поставя в мехура, за да се хване и строши камъка; фрагментите се вадят с шпатула.

Кървенето се контролира чрез притискане на марли, напоени с вино. Също така артериите се връзват с медицинска игла и конец. Раната се оставя отворена, за да може урината, кръвта и фрагментите от разбития камък да изтекат. Нараняването на простата и пикочния мехур при тази интервенция е сериозно, кръвоизливът тежък, а изваждането на големи камъни през тясната уретра – трудно. Въпреки инконтиненцията, аналната фистула и еректилната дисфункция, както и честата смърт на пациентите, практиката процъфтява в Европа и всеки литотомист разполага със своя собствена колекция от специализирани и все по-сложни инструменти, с които вади камъни.

Със сигурност жестокостта на метода на Мариано е била шокираща за пациентите и е забележително, че въобще има оцелели след прилагането му. В началото на XVI век Пиер Франко става един от първите, които се опитват да направят операцията по-безболезнена и не толкова инвазивна, и развива метода, който днес е известен като странична (латерална) операция. По-късно тази техника е възприета и популяризирана от Жак дьо Болио (1651-1714), който е псевдомонах без нужното медицинско образование, както и от брат Жак, който също не може да се похвали с повече качества. Като цяло разликата между двете операции се състои в това, че простата се разрязва, вместо да се разширява, като освен това се разрязва шийката и самата стена на пикочния мехур. Сонда в уретрата проправя този предполагаемо по-малко инвазивен път към пикочния мехур. След пробиването на отвор, голям колкото камъка, в раната се вкарва форцепс, с който камъкът може да бъде уловен и изваден. Брат Жак извършва тази операция на 60 пациенти в Париж и не по-малко от 25 от тях умират. След като в един ден починали седем човека, той обвинява монасите, че тровят пациентите му, но аутопсиите показват, че шийката на пикочния мехур е напълно прерязана или е наранен ректумът. Така приключва визитата на брат Жак в Париж. В негова защита трябва да споменем, че той подобрява резултатите си, след като внимателно изучава човешката анатомия и променя подхода си. След това брат Жак пропътува цяла Европа и оперира близо 5 000 пациенти. Веднъж дори прилага метода последователно на 38 пациенти, без никой от тях да умре. С право брат Жак е смятан за връзката между жестокия метод на Мариано и развитието на съвременната странична (перинеумна) литотомия.

по статията работи: Величка Мартинова

Статията е част от историята на:

• История на литотомията