Създаване, приложение и развитие на хипербарната терапия – част 1

От 1662г.

Любопитен е фактът, че произходът и развитието на хипербарната терапия и гмуркането са тясно свързани. Нещо повече, употребата на сгъстен газ в медицината има древни корени. Ако трябва да сме искрени, учените не знаят много за произхода на гмуркането. Въпреки това, още през 4500 г. пр. Хр. свободното гмуркане за перлите на седефените миди е напълно призната професия. Около 1500 г. Леонардо да Винчи скицира първите по рода си различни водолазни устройства. Въпреки това, изглежда нито едно от творенията му не е разработено или ползвано по това време.  

През 1620 г. холандският изобретател Корнелиус Дребел създава първото устройство за подводно гмуркане, наречено водолазен звънец (устройството е подобно на камбана с отворено дъно). Уредът разчита на натиска на водата, за да се задържи въздуха във вътрешността.

Нека се върнем на хипербарната терапия - първата документирана употреба хипербарната терапия датира още от периода преди откритието на газа кислород. През 1662 г. британски духовник, на име Хеншоу, ползва система от тръби на орган, за да промени атмосферното налягане в запечатана камера, наречена "domicilium". Запечатаното пространство може да се пригоди както за хипербарна, така и хипобарна среда. Независимо от липсата на научна основа на неговата теория, Хеншоу вярва, че острите заболявания ще се повлияят от повишеното въздушно налягане, докато хроничните - ще реагират по-добре на пониженото налягане на въздуха. Според Хеншоу: "При добро здраве престоят в domicilium е подходящо средство за подпомагане на храносмилането, за насърчаване на качественото дишане, за улесняване на отхрачването за предотвратяване на повечето заболявания на белите дробове". С изобретението си Хеншоу е в състояние единствено да повиши или понижи въздушното налягане, но не и концентрацията на кислород. Кислородът не е бил открит до 1773 г. (от шведския фармацевт Карл Вилхелм Шеле), а терминът "кислород" не е бил въведен до 1777 г. от френския химик Антоан Лавоазие.

Почти две столетия по-късно, през 30-те години на XX в., във Франция отново интересът към хипербарната терапия се засилва. През 1834 г. френският лекар Жуно изгражда хипербарна камера за лечение на белодробни проблеми, използвайки налягане от 2-4 atm и съобщава, че кръвообращението към вътрешните органи се подобрява, а пациентите усещат приятно чувство на благополучие от оздравителния процес. След това, през 1837 г. Праваж изгражда най-голямата хипербарна камера за времето си. Съоръжението се използва за лечение на пациенти с белодробни заболявания, включително туберкулоза, ларингит, трахеит и коклюш, както и холера, конюнктивит, глухота, менорагия и рахит.

През 1860 г. първата хипербарна камера на северноамериканския континент е построена в Ошава, Онтарио, Канада. Година по-късно Корнинг построява първата хипербарна камера в САЩ в Ню Йорк. Тя се използва за лечение на "нервни и свързаните с тях разстройства".

Вижте втора част

По статията работи: Виктория Милова