Създаване, приложение и развитие на хипербарната терапия

От 1662г.

Любопитен е фактът, че произходът и развитието на хипербарната терапия и гмуркането са тясно свързани. Нещо повече, употребата на сгъстен газ в медицината има древни корени. Ако трябва да сме искрени, учените не знаят много за произхода на гмуркането. Въпреки това, още през 4500 г. пр. Хр. свободното гмуркане за перлите на седефените миди е напълно призната професия. Около 1500 г. Леонардо да Винчи скицира първите по рода си различни водолазни устройства. Въпреки това, изглежда нито едно от творенията му не е разработено или ползвано по това време.  

През 1620 г. холандският изобретател Корнелиус Дребел създава първото устройство за подводно гмуркане, наречено водолазен звънец (устройството е подобно на камбана с отворено дъно). Уредът разчита на натиска на водата, за да се задържи въздуха във вътрешността.

Първата документирана употреба

Нека се върнем на хипербарната терапия - първата документирана употреба на хипербарната терапия датира още от периода преди откритието на газа кислород. През 1662 г. британски духовник, на име Хеншоу, ползва система от тръби на орган, за да промени атмосферното налягане в запечатана камера, наречена "domicilium". Запечатаното пространство може да се пригоди както за хипербарна, така и хипобарна среда. Независимо от липсата на научна основа на неговата теория, Хеншоу вярва, че острите заболявания ще се повлияят от повишеното въздушно налягане, докато хроничните - ще реагират по-добре на пониженото налягане на въздуха. Според Хеншоу: "При добро здраве престоят в domicilium е подходящо средство за подпомагане на храносмилането, за насърчаване на качественото дишане, за улесняване на отхрачването за предотвратяване на повечето заболявания на белите дробове". С изобретението си Хеншоу е в състояние единствено да повиши или понижи въздушното налягане, но не и концентрацията на кислород. Кислородът не е бил открит до 1773 г. (от шведския фармацевт Карл Вилхелм Шеле), а терминът "кислород" не е бил въведен до 1777 г. от френския химик Антоан Лавоазие.

Почти две столетия по-късно, през 30-те години на XX в., във Франция отново интересът към хипербарната терапия се засилва. През 1834 г. френският лекар Жуно изгражда хипербарна камера за лечение на белодробни проблеми, използвайки налягане от 2-4 atm и съобщава, че кръвообращението към вътрешните органи се подобрява, а пациентите усещат приятно чувство на благополучие от оздравителния процес. След това, през 1837 г. Праваж изгражда най-голямата хипербарна камера за времето си. Съоръжението се използва за лечение на пациенти с белодробни заболявания, включително туберкулоза, ларингит, трахеит и коклюш, както и холера, конюнктивит, глухота, менорагия и рахит.

През 1860 г. първата хипербарна камера на северноамериканския континент е построена в Ошава, Онтарио, Канада. Година по-късно Корнинг построява първата хипербарна камера в САЩ в Ню Йорк. Тя се използва за лечение на "нервни и свързаните с тях разстройства".

Първата мобилна хипербарна камера

През 1877 г. френският хирург Фонтен разработва първата мобилна хипербарна, в която работата на хирурзите се облагодетелства от един основен закон във физиката – този на Хенри (според него разтворимостта на газа в течност е пропорционална на налягането на газа над разтвора - или С=k.P ). Тази камера е препоръчана за облекчаване на състоянието след наместване (репониране) херния, за пациенти с астма, хроничен бронхит, емфизем и анемия. В рамките на 3-месечен период в тази подвижна хипербарна камера са направени 27 операции. Поради големия успех е планирано изграждането на още една голяма хипербарна хирургична зала, с капацитет от 300 души. Планове за направата й така и не се появяват. Фонтен по-късно загива при злополука в „Pneumatic Institute” и ще се превърне в първата жертва на хипербарната терапия.

През 1885 г. В. Теодор Уилямс коментира в статията "Lectures on the Compressed Air Bath and its Uses in the Treatment of Disease" за списание "British Medical Journal", че: „Употребата на атмосферния въздух при различни степени на атмосферно налягане при лечението на заболяванията е едно от най-важните постижения в съвременната медицина и когато разглеждаме простотата на агента и точните методи, с които той може да се приложи, а и точността, с която може да се регулира според изискванията на всеки индивид, ние сме изумени, че в Англия този метод на лечение е използван толкова малко".

Хипербарната терапия по времето на Първата световна война

През 1921 г. в Съединените щати, през най-ранните дни на Първата световна война, Орвил Дж. Кънингам построява хипербарна камера в Лорънс, Канзас, където лекува жертвите на „испанската” епидемия (става дума за епидемията от испански грип). Куннингъм съобщава за забележителни подобрения при пациентите, които са в цианотични или в коматозни състояния. За съжаление една късна вечер механична повреда довежда до пълна загуба на херметизация и всички пациенти на доктор Кънингам загиват. Този трагичен и отрезвяващ урок не възпира ентусиазма на Куннингъм за третирането на пациенти с хипербарен въздух. Той продължава лечението на заболявания като сифилис, хипертония, захарен диабет и рак. Лекарят вярва, че анаеробните инфекции играят роля в етиологията на всички тези болести. През 1928 г. Кънингам построява най-голямата хипербарна камера в света в Кливланд, щата Охайо. Този "Хипербарен хотел" представлява пет етажна стоманена сфера с диаметър 64 фута. Всеки етаж от тази масивна хипербарна сфера има 12 спални и всички удобства, които притежава един добър хотел.

Повишаването на осведомеността сред населението относно лечението на доктор Куннингъм предизвиква много въпроси от Бюрото по разследвания и Американската медицинска асоциация (AMA) Институциите изискват потвърждение на твърденията относно ефективността на хипербарната терапия. Някои смятат, че просто лекарят не иска да споделя или да си сътрудничи с AMA, а други считат терапията му за измамна. Така или иначе, камерата се демонтира през 1937 г. и се продава за скрап по време на Втората световна война.

Дрегер е първият, който изследва прилагането на кислород под налягане при декомпресивна болест. Протоколите му са приложени на практика от Бенке и Шоу в края на 30-те години на 20 век. През 1939 г. американският флот започва да третира водолази, страдащи от декомпресия, с хипербарна кислородна терапия. Приложението в този случай е доста различно от всички предишни употреби на хипербарната терапия, която използва само сгъстен въздух.

Приложение след Втората световна война

След Втората световна война американските военни провеждат изследвания на терапията края на 50-те и началото на 60-те години на ХХ век, които популяризират употребата й.

През 50-те години Ите Боерема от Холандия възприема идеята за "наводняване" на тъканите в организма с допълнително количество кислород. Сърдечният хирург Боерема работи с учените от Кралския холандски флот, провеждайки редица оперативни опити с животни в хипербарна камера с кислород. Резултатите са толкова успешни, че в университета в Амстердам е построена голяма хирургична хипербарна камерна зала, където следва да бъдат извършвани редица сложни сърдечни и белодробни операции. Боерема и неговият екип са първите, които някога са лекували газова гангрена с хипербарна терапия, използвайки експериментално прасе. Боерема публикува и научния си труд "Живот без кръв" – доклад, описващ състоянието и лечението анемични прасета, третирани успешно с целебния метод. Тези животни могат да процъфтяват в хипербарната камера дори при пълна липса на циркулиращи червени кръвни клетки в кръвта им.

Организацията „Undersea Medical Society”, съставена предимно от бивши и настоящи военни медици, е основана през 1967 г. в САЩ. Тази организация с нестопанска цел вече е известна като Подводно и хипербарно медицинско общество (UHMS).

През 1972 г. д-р Ричард А. Неубауер открива океанския хипербарен неврологичен център в Лодърдейл край морето. През целия си живот д-р Нойбауер продължава да третира и докладва за ефективността на хипербарната кислородна терапия при лечението на различни заболявания на централната нервна система, въпреки че е подозирано от скептиците.

Доктор Пол Харх стартира задълбочено проучване, изследващо мозъчната декомпресия (DCI) сред водолазите, засегнати от това състояние. Два медицински случая потвърждават очевидното за д-р Харх – ефектът, причинен от остатъчния газ, е лечим.

През 1990 г. бившият професор по микробиология Игор Гамоу изобретява и патентова чантата „Gamow Bag”. Хипербарната чанта с ниско налягане осигурява на алпинистите, изкачили се на висока надморска височина ефективен метод за лечение на болести, предизвикани от висока надморска височина. Проектирана за един човек, тази преносима хипербарна камера действа с крачна помпа. Чантата симулира условия като при спускане до 7 000 фута.

Днес в хиляди клиники за хипербарна кислородна терапия се третират все повече и повече хора, осъзнали многобройните предимства на това лечение. Доказано е, че тя бележи успех при третиране на заболявания като аутизъм и инсулт.

Любопитен е фактът, че Американската администрация по храните и лекарствата не признава хипербарната терапия в САЩ до 1967 г. Организацията „UHMS” е загрижена поради липсата на научен прогрес и регулация. Поради тази причина формира Комитет за хипербарна кислородна терапия в края на 1970-те и систематично преразглежда всички налични научни доказателства за лечението. Те съставят списък от състояния, за които хипербарната терапия е от полза. Този списък е приет от застрахователните компании, включително от Medicare.