Елзи Инглис и ролята й в развитието на медицината в Европа през първата половина на 20-ти век

От 1864г.

Елзи Инглис била родена в Наинитал, Индия, през 1864 година. Няколко години по-късно, през 1878-ма, семейството й се преместило в Единбург. Може да се каже, че от невръстна възраст Елзи знаела, че иска да се посвети на медицинското поприще. Припомняме ви, че година след раждането й, през 1865, Елизабет Гарет Андерсън станала първата квалифицирана лекарка във Великобритания, а Инглис била силно повлияна от тази успешна професионална история. Така, тя прекарала три години от живота си, обучавайки се в женското медицинско училище в Единбург, което завършила през 1889г. Веднага след това, с подкрепата на баща си и близки приятели, дамата основала медицински колеж и окончателно приключила тренинга си в Кралската болница в Глазгоу. В крайна сметка, тя станала лицензиран медик през август 1892 година, на 27-годишна възраст. Последвало преместване в Лондон и започване на работа в женската болница, основана от гореспомената Елизабет Гарет Андерсън. За кратко, Инглис се изявявала и в ролята на гинеколог в Дъблин.

През 1894 година тя се завърнала в Единбург да предоставя сестрински грижи на баща си, на когото му оставали няколко месеца живот. Осъзнавайки, че Единбург заема важно място в сърцето й, Елзи стартирала медицинска практика в града, съвместно с колегата си Джеси Макрегър от женското медицинско училище в Единбург. Двете жени основали малка болница в единбургския квартал Джордж Скуеър. След придобиване на съответните научни степени, през 1899 година дамата станала лектор по гинекология в медицинския женски колеж. Както се досещате обаче, Инглис не ограничила дейностите си само в областта на медицината. Изобщо не е изненадващо, че тя се включила дейно в движението за предоставяне на равно избирателно право за жените в страната. В писмени свидетелства лекарката била описвана като упорит боец и умел оратор.

До 1904 година болницата й в Джордж Скуеър се радвала на такъв успех и бързо разрастване, че същите наложили преместването й на нова локация, както и промяната на името на лечебната институция на "Hospice". Едновременно с това, докторката изпълнявала длъжността старши консултант в лечебното заведение "Брънстфийлд". През 1913 година тя посетила САЩ, където, в щата Мичиган, се натъкнала на малка болница, чиято организация изключително й се понравила. Затова, когато се прибрала у дома, тя усъвършенствала своята "Hospice" по американския модел. Трябва да се отбележи, че Елзи била не само перфектен семеен лекар, но също и способен и уверен в себе си хирург. В операционната зала тя била спокойна и съсредоточена – способна винаги да реагира бързо при всяко възникнало усложнение.

На фронта

Когато избухнала Първата световна война, лекарката била на почти на 50 години, но се намирала в пълна "бойна готовност"да докаже, че жените медици могат да се окажат изключително полезни на фронта. Тя не се поколебала да предложи лекарските си умения на военните власти, които, съвсем буквално, й казали да си върви у дома. Седенето вкъщи обаче съвсем не било в стила на Елзи, затова тя се обърнала към "Scottish Federation of Women's Suffrage Societies" с молба да бъдат формирани независими медицински звена, съставени от жени, които да подкрепят съюзническите войски на местата с най-голяма необходимост от такава подкрепа. В крайна сметка, лекарката постигнала целта си, основавайки инициативата "Scottish Women's Hospitals for Foreign Service" (SWH). Първото помощно звено на SWH заминало за Франция през ноември 1914 година, а второто – на следващата година, през януари, за Сърбия.

Инглис се изправила пред сериозна дилема: дали да остане наистина вкъщи, за да събира средства за усъвършенстване дейността на организацията, или да последва амбицията си да служи на бойното поле. През април 1915 година тя все пак оглавила сръбското звено, замествайки колегата си, разболяла се по време на службата си. В сръбските войски върлували дифтерия и тиф, затова, веднага след пристигането си, дамата помогнала за утвърждаването на три болници на SWH, които трябвало да се погрижат за установяване на добри санитарни и хигиенни практики в областта. През есента Германия нахлула в Сърбия и поела контрола върху болницата на Елзи, основана в Крагуевац. С целия си болничен персонал и с още едно медицинско звено на SWH смелата жена била интернирана в града, където продължила да лекува сръбски войници, използвайки като база болницата "Цар Лазар". Пристигайки на място, екипът заварил заведението в отчайващо занемарено положение, без канализация. В рамките на 24 часа Елзи се принудила да създаде отделни зали за заразените и ранените. Едновременно с това, лекарката договорила условия за редовно подаване на топла вода, така че пациентите да мога да се къпят, а болницата - да се поддържа чиста.

Елзи се прибрала в родината си през февруари 1916 година, но, дори и от разстояние, тя продължила да се бори за подкрепа за Сърбия, а през април 1916 станала първата жена, наградена с орден Белия орел. През 1916-та тя била изпратена в южна Русия, където сръбските войски си сътрудничели с руската армия. По същото време жената вероятно вече знаела, че е болна от рак на дебелото черво, но предпочела да завърши мисията си, вместо на борба с болестта. Руското медицинско звено се състояло от 76 жени специалисти, а, с 50-тонното оборудване, плановете му били основаването на два лазарета с 100 легла и операционна зала. В Одеса, където се изявявала, Елзи отново се проявила по най-добрия начин, но много скоро състоянието й се влошило. През септември екипът й се присъединил към сръбската дивизия, разположена в Хаджи Абдул, Бесарабия. Именно там физическото състояние на докторката се сринало и тя престанала да се извява в активна роля на хирург, само ръководила разстояние от процеса.

През ноември 1917 година дамата се завърнала в страната си и на деня след прибирането си починала.

Няма две менения по въпроса, че Елзи Инглис била забележителна жена, която оставила осезаемо присъствие в историята на медицината.