За рицаря Гьоц фон Берлихинген „Желязната ръка“ и неговата желязна протеза

От 1487г. до 1560г.

Обикновено прилагателното „железен“ в псевдоним, даден на благородник или политическа личност, се асоциира с волеви, строг или физически силен човек - „Желязната лейди“, „Железният канцлер“ „Бьорн Желязна страна“ и др. Не такъв е случаят обаче с немския рицар Гьоц фон Берлихинген, чиято дясна ръка бива отрязана по време на битка, при което липсващият крайник буквално  е заменен с желязна протеза, дала на средновековния благородник псевдонима му. 

Животът на Гьоц фон Берлихинген започва през далечната 1480 година в днешен Шонтал, Южна Германия. Осъзнавайки изгодата от войната, която тогава е била основният двигател на икономиката, младият благородник се захваща с военно дело още през 1497 в армията на маркграф Фридрих II, а на скромната възраст от 18 години участва в няколко успешни сражения срещу императора на Свещената римска империя. Тези кампании му носят бърза слава и две години по-късно Гьоц фон Берлихинген става водач на група наемници, които натрупват значително състояние, предлагайки мечовете си на този, който е склонен да плати най-много.

През 1504 в битка пред портите на град Ландшут немският рицар-наемник се опитва да спре артилерийски снаряд с меча си, като в резултат на това Гьоц фон Берлихинген губи дясната си ръка до лакътя… Този инцидент обаче не спира младият военноначалник да се отдаде на Изкуството на Марс. Той наема едни от най-изкусните ковачи в Германия и така се сдобива със смятаната за най-добрата протеза за ръка за времето си. Първата му протеза по-скоро имала декоративна функция. Била изкована от прочут в областта леяр и един седлар. Макар да се смята, че именно тази протеза дава на Гьоц фон Берлихинген прочутото му прозвище, той не остава доволен от изработката. Затова „Желязната ръка“ отпътува до занаятчийските градове Нюрнберг и Аугсбург, за да се консултира с тамошните прочути ковачи и производители на оръжие как протезата му може да бъде по-ефективна. В резултат на усилията на изявени в областта майстори на обработването на желязо, запазилият все още надежда за бойна слава рицар получава протеза, която не само била подвижна, но и можела да се наглася така, че да държи юзда на кон, дръжка на копие и дори карти за игра! Това е първият път, в който толкова функционална протеза се създава в периода на Средновековието в Европа. Голяма роля изиграва и значителното финансово състояние на „Желязната ръка“, натрупано през годините му на капитан на елитна наемническа армия.

Кариерата на Гьоц фон Берлихинген като наемник продължава почти без прекъсвания до 1544, когато прочутият военноначалник се оттегля в замъка си, където се наслаждава на придобитото си благосъстояние до смъртта си през 1562 година.

Освен с невероятната си за века протеза и качествата си на военен лидер, „Желязната ръка“ става известен и със своя цинизъм. Вместо да притежава крилата фраза, каквато повечето благородници имали на гербовете си, той използвал нецензурни думи и ругатни… Също така в годините, прекарани в замъка си, Гьоц фон Берлихинген пише автобиография, използвана по-късно от Гьоте за едноименната му пиеса. Немският рицар-наемник има сключени два брака, от които се сдобива с три дъщери и седем сина.

Самата желязна ръка на фон Берлихинген е запазена заедно с бронята на рицаря в замъка Хорнберг и дълги години остава притежание на рода на наемника от Южна Германия. Днес доспехите, заедно с протезата, са изложени в музея Хорнберг, създаден в самата едноименна крепост, и могат да бъдат разгледани от посетителите.

„Желязната ръка“ от рода Берлихинген става символ на непоклатимата воля и едновременно с това е знаменит с пресметливостта и обмислените си ходове. През дългата си кариера той успява да се възползва максимално от политическата обстановка, като често сменя страната по време на военни конфликти. Освен това е бил водач на въстание, военнопленник, пълководец срещу османските завоеватели в Унгария и отличен стратег. След смъртта си Гьоц фон Берлихинген става обичан антигерой, увековечен в немските литература и кино, будещ интерес и възхищение у публиката през вековете.

По статията работи: Георги Динев