Използвани средства и методи за лечение на сифилис през вековете

От 1495г.

Акценти

Повече от четири столетия след появата на сифилиса в Европа през 1495 г. не е съществувал лек за него. Наличните през това време лечения били малко и доста често неефективни. Болестта е толкова тежка и неприятна, че мнозина са готови да понесат и най-суровата терапия с надеждата да получат известно облекчение.

Първите лечения с южноамерикански растения

Първоначално лечението на сифилис включва по-малко ефективни методи, които често са придружени от болка и доста странични ефекти. Имайки предвид, че заболяването е свързано с откриването на американския континент, много от терапиите се осланят на растения, донесени от Новия свят. Такова е дървото гуаяк (Guaiacum Officinale), което получава най-широко признание преди векове и вероятно е първото по-сериозно лечение. Тези растения действали като очистително, предизвиквали потене, диария и обилно уриноотделяне, наричали ги "пречистватели на кръвта". Един от основните застъпници на използването на гуаяковото дърво при лечение на сифилис бил Улрих фон Хутен (1488-1523) - бивш свещеник, обстойно описващ симптомите на болестта заради личен опит. Той бил противник на лечението с живак, пише и за проявите на живачната интоксикация. От гуаяк се правела отвара, която в продължение на 30 дни се пиела от болния. Преди да я изпие, той се увивал в одеяла, за да се изпоти обилно.

В продължение на много години големи количества от този лек са доставяни от Южна Америка в Европа, но лека-полека лекарството намалява своята популярност, защото няма ефекта, който се очаква. На негово място започва да се използва живак, който ще доминира векове наред в лечението на сифилиса.

Най-популярното средство за лечение - живак

Швейцарският лекар Парацелс (1493-1541) е един от първите поддръжници на лечението с живак и го препоръчва още през 1530 г. срещу сифилис, макар че преди това металът бил прилаган при проказа. "Течното сребро", както още е известен, бързо успява да си спечели място в медицинската област по това време. Мощен диуретик е, провокира силно слюноотделяне, когато е в токсични дози. През 15-16 в. се смята, че сифилисът може да се премахне от тялото чрез прекомерно отделяне на пот, урина и слюнка.

Съществували са няколко метода на използване на живака. В смес със смазка металът се нанасял локално, което причинявало язви. Така нареченото "хапче на Барбароса", наименувано на турски адмирал, който раздавал таблетката на своите войници, било съставено от живак, плодови аромати и парфюмна есенция. Живачният хлорид (каломел) е бяла сол, която можела да се прилага локално, орално или чрез инжекция. Друга форма, под която токсичният метал се ползвал за лечение, била фумигацията - болният е затварян в помещение, в което се поставя цинобър (естествено срещаща се смес от сяра и живак) върху гореща ютия, и вдишва парите. Пациентите изглежда предпочитали нежеланите реакции от лечението с живака, макар той да причинявал системна интоксикация и пневмония.

Подобни терапии често били скъпи и не всеки можел да си ги позволи. Болест, която можела да зарази човек само от една кратка любовна среща, довеждала до месеци и години на тежки режими на лечение. Затова в онези векове била много популярна фразата "Една нощ с Венера, цял живот с Меркурий". Не е възможно да се каже доколко живакът е лекувал. Някои историци са на мнение, че може би е спирал сифилиса в първата му фаза и понякога е намалявал действието му в смъртоносната трета фаза.

Силната токсичност на метала причинявала странични ефекти като органна недостатъчност, загуба на зъби, увреждане на нервите, тежки кожени язви. Голям брой от лекувалите се с него умирали заради терапията, а не вследствие на самия сифилис. Независимо от тези рискове, живакът се превръща в най-популярното средство за лечение от 16 до 19 в., дори и в първите десетилетия на миналия век.

>>> Медицинска употреба на живака през вековете

Бисмутови соли

Бисмутовите соли започват да се прилагат за лечение на венерическата болест през 1884 г. Те са по-малко токсични от живака и имат по-силен бактерициден ефект.

Първото истинско лекарство - салварсан

Годините между 1880-а и 1940-а отбелязват голям напредък по отношение разбирането и лечението на сифилиса. Следващата стъпка в лечението на болестта прави германският учен Пол Ерлих (1854-1915), който става лауреат на Нобеловата награда за физиология и медицина през 1908 г. за откриването на арсфенамина (салварсан). Първоначално лекарството е известно като "съединение 606", тъй като е синтезирано след 606 неуспешни опита. Ерлих изолира действащото като антибиотик съединение случайно, докато работи върху намирането на лек срещу Trypanosoma brucei (протозоен паразит). Амбицията на учения е да изнамери "магически куршум" - лекарство, което е способно да се свърже с бактерия и да я убие, без да засяга човешките клетки. През 1909 г. изследователят от екипа на Ерлих Сахачиро Хата открива антисифилитичните качества на арсфенамина, който в търговската мрежа е познат под името салварсан - на практика първото истинско лекарство срещу заболяването.

То също има своите странични ефекти - главоболие, увреждане на черния дроб, повръщане. Също така е нестабилно, което създава трудности на медицинските лица при приготвянето му. Медикаментът помага в по-голяма степен в ранните етапи на болестта, докато в третия стадий въздействието му е по-ограничено. Независимо от недостатъците, салварсан е използван активно до 1940 г.

Необичайни терапии

Изпробват се най-различни методи в опит да бъде спрян сифилиса. Към по-необичайни провокира наблюдението, че треската води до симптоматично подобрение на невросифилиса. С цел да бъде предизвикана висока температура са документирани експерименти с терпентин, живак, туберкулин и дори с бактерията Salmonella typhi (причинител на коремния тиф). През 1917 г. австрийският лекар Юлис Вагнер се опитва да лекува сифилис чрез малария. Тя предизвиква внезапни пристъпи на треска, които е възможно да бъдат контролирани заради наличието на хинин, който по това време вече е открит.

Използвано и до днес - пеницилинът

През 1928 г. Александър Флеминг открива пеницилина и от 1943 г. той се превръща в основното средство за лечение на инфекции, включително и на сифилис. Развитието на лекарството по време на Втората световна война оказва решаващо влияние върху болестта. До 1947 г. пеницилинът става високоефективен лек и се възприема като стандартно лечение при заболяването. Антибиотикът намалява болните от сифилис в Обединеното кралство с 90% за едно десетилетие.

>>> Предизвикателният и сложен процес по фабричното производство на пеницилина

Днес сифилисът е значително по-малко разпространен в сравнение с отминалите времена. Живачните и всички други преди пеницилина "лечения" могат сега да звучат като древна история. Но дори и с много по-ефективни средства, с които разполагаме днес, болестта продължава да съществува и дори през последните години тя увеличава своята честота. В световен мащаб през 2020 г. са регистрирани над 7 млн. нови случаи, а през 2023 г. във Великобритания са докладвани най-високите нива от 75 години насам.

Статията е част от историята на:

• История на сифилиса