Въвеждане на карантината в медицинската практика

От 1377г.

Акценти

Що е карантина

Практиките в древността

Превенцията от Средновековието до 18 в.

Карантинна политика през 19 в.

Внимание към инфекциозните болести и специфични мерки през 20 в.

Карантината и идеята за нейното прилагане са провокирани от възникването на периоди на епидемии, белязали човечеството. Появата на концепцията за превенция е обвързана с чумата, по-точно датира от 1377 г., когато управителят на морското пристанище на Рагуза (дн. Дубровник, през 14 в. то е в границите на Венецианската република) налага 30-дневен изолационен период за корабите.

В последвалите години и векове разбирането за карантина постепенно изменя своето първоначално значение. В нашето съвремие се влага друг смисъл, различен от времената, в които Черната смърт погубва много човешки животи. С течение на времето мерките, които се вземат против заразните болести, стават по-осъзнати, започват да се възприемат от обществото, създават се институции, на които им се вменява като задължение дейността по организирането на подобни предпазни действия.

Що е карантина

Исторически под карантина се разбира задържане и изолиране на хора, за които се предполага, че са носители на заразна болест. Терминът идва от италианската дума quaranta, означаваща "четиридесет", преминавайки през френската quarantaine.

По-късно с това название започва да се определя период на изолация, в който се поставят хора, животни или предмети, способни да разпространят зарази.

Днес под карантина се има предвид физическо отделяне и ограничаване движението на групи от здрави индивиди чрез медико-санитарни и административни мероприятия, които вероятно са били в досег със заразна болест.

Трябва да се прави разлика между "изолация" и "карантина", тъй като под първото се разбира отделяне на субекти, за които се знае, че вече са заразени с инфекциозна болест, и по този начин се пречи на предаването на заразата на други хора. Докато под карантина се прилагат същите мерки, но тези, върху които се налагат, може и да не са болни, съществува съмнение в техния здравен статус.

Практиките в древността

Различните народи и култури са използвали различни методи за превенция и ограничаване на болестите. Писания като Стария завет пазят свидетелства за изолиране на хора от общността заради болести, а в Левит пише, че прокажените трябвало цял живот да бъдат отделени от останалите.

През 5 в. пр.н.е. учението на Хипократ гласи, че остро заболяване се развива в период от 40 дни. Ако дадено заболяване се прояви след тези 40 дни, значи то не е остро, а преминава към хронично. Такъв подход е прилаган към чумата по това време, друг въпрос е, че в древността с pestis (чума) е наричано всяко масово заболяване, характеризиращо се с голяма смъртност. Лечителите тогава използват различни магически практики, за да спрат болестта, защото концепцията за карантина все още не е възникнала. Тя се появява един-два века по-късно, когато бубонната чума принуждава властите да вземат мерки, за да предотвратят влизането на заразени хора и стоки.

>>> Как чумната епидемия е повлияла на съвременните хора

Превенцията от Средновековието до 18 в.

За първата институционално наложена карантина, целяща да защити както здравето, така и търговските интереси, се смята обявената 30-дневна изолация на корабите, пристигащи на пристанището в Рагуза. Управителят му официално издава т.нар. "трентина" (от ит. trenta, значещо "трийсет"), по време на която плавателните съдове трябва да престоят 30 дни на котва преди да акостират. За пътуващите по суша същият този период е определен на 40 дни, може би защото по-краткият отрязък от време е смятан за недостатъчен като превенция срещу заразните болести. По същото време главният лекар на Рагуза - Якоб от Падуа, предлага болните или съмнителните за чума да бъдат отделени от общността в специално създадено за целта място извън градските стени.

Базисните изисквания, които налага закона на Рагуза от 1377 г., са:

• Пристигащите от места, където чумата е ендемична, не се допускат в града, докато не престоят 30 дни в изолация. Нарушителите подлежи на глоба и принудително отделяне от общността.
• На никой от Рагуза не му е позволено да ходи в зоната за изолация.
• Който не е назначен от Великия съвет да се грижи за хората под карантина, не може да им носи храна.

Години по-късно, през 1423 г., във Венеция е отворена една от първите карантинни станции - "лазарето", на близък до града остров. Практиката, която внедряват венецианците, се превръща в модел, следван от други европейски държави.

През 15 в. въвеждането на карантина на пристанищата се превръща в практика в други италиански градове като Пиза например, както и във френски крайбрежни населени места като Марсилия.

От закон за недопускане на заразени кораби и хора идеята за карантината се трансформира постепенно в необходимост от институция, която да обслужва и определя неща като разположение, съоръжения, дори да прилага самите закони. Също така се появява съзнанието, че заразяването с определена болест се дължи на конкретна причина, че съществува механизъм, по който това става. Но въпреки това до 16 в. лекарите все още нямат представа за инфекциозността. Чак през споменатия век Джироламо Фракасторо изгражда своята теория за малките частици, които са способни да предават болести. Така медиците лека-полека започват да съчетават наложените лекарства с карантинни мерки и по този начин да поставят беглите основи на бъдещите здравни науки и на епидемиологията.

През 16 в. се появяват и вид сертификати, които разширяват и подпомагат карантинната система. Притежанието на такова удостоверение показва, че последното посетено пристанище от даден кораб или пътник е чисто откъм заразни болести и не се налага да бъдат поставяни в изолация.

През 18 в. карантината вече се е наложила като здравна практика, но заедно с това възникват и проблемите. Срещу нея вече има негативни нагласи, а и като всяко човешко "изобретение" тя провокира извършването на злоупотреби. Настройването срещу карантината идва от причиняване на неудобство на обикновените хора и на търговците, защото в различните държави тя е с различно времетраене. Относно злоупотребите има немалко случаи на използване на карантинните мерки за легално ограничаване и за бюрократични спънки, както и използването на дезинфекцията на кореспонденцията като претекст за извършването на политически шпионаж.

Подобни проблеми довеждат до нуждата от въвеждане на единна стандартизация по отношение на здравната превенция.

Карантинна политика през 19 в.

През 19 в. здравните системи в отделните държави и като цяло не са достатъчно консолидирани. По тази причина не са в състояние да се противопоставят ефективно на вълните от епидемии в Европа. Холерните масови заразявания в средата на века са доказателство за липсата на международно единство по отношение на карантинните мерки.

>>> Световните холерни пандемии през погледа на историята

Постигането на съгласие между отделните държави относно стандартизацията на карантината е много трудно през този период. Пример за ситуацията е, че Франция предлага през 1834 г. да се организира среща по темата, но едва през 1851 г. страната става домакин на Първата международна санитарна конференция.

Пречките, които стоят пред разбирателството между държавите, идват от политиките, провеждани от отделните здравни организации, и от засягането на национални интереси, свързани с търговията. Преговорите относно карантината са силно ограничени от икономически и политически програми и това става особено видно от конференцията в Рим през 1885 г., на която предложение, касаещо инспекцията на карантината на кораби от Индия, минаващи през Суецкия канал, провокира ожесточена дискусия между Франция и Великобритания. Спорът не е заради здравни казуси, а засяга до каква степен ще се наруши господството на Обединеното кралство над канала.

Такова е положението в Европа, а в САЩ през 19 в. се правят спорадични опити да се налагат някакви карантинни мерки. Често повтарящите се и сериозни епидемии от жълта треска принуждават властите да предприемат по-стриктни действия. През 1878 г. Конгресът приема набор от федерални закони за карантината. Години по-късно, през 1892 г., епидемиите от холера, предизвикани от пристигащи в страната, налагат преразглеждане на съществуващите закони. Дават се повече правомощия на федералното правителство при налагането на карантинни мерки.

След провеждането на множество конференции през втората половина на 19 в. през 1893 г. в Европа, а и в САЩ е постигнато съгласие по отношение на известяването за болести. Стартира ратифицирането на разпоредби и конвенции, за да се съгласуват принципите за стандартизиране на мерките по време на карантина. На Стария континент се обръща специално внимание какви трябва да са периодите на карантиниране при жълта треска, холера и чума. В Съединените щати управляващите на местно ниво осъзнават голямото предимство на помощта на федералните власти по време на епидемии и постепенно прехвърлят отговорността за карантинните пунктове на правителството.

Внимание към инфекциозните болести и специфични мерки през 20 в.

През 19 в. холерата, жълтата треска и чумата са обявени за карантинни болести и към тях се прилагат специфични мерки. През 20 в. към тях е присъединена и туберкулозата, наричана в онези години Голямата бяла чума. Здравните мерки, прилагани срещу Черната смърт, започват да се използват и срещу нея.

>>> Познанията за туберкулозата и нейните лечения в Европа до 19 в.

Все още не е открит кой е причинителят на белодробното заболяване и възниква, може би от опита на човека с предишни епидемии, прост начин за спиране предаването на болестта. Това са т.нар. санаториуми, в които болните са изолирани от останалите хора и напълно отговарят на концепцията за превантивно-терапевтична карантина. Тези институции имат сериозна роля в контрола на туберкулозата, между 1880 и 1930 г. те възникват масово в Европа и Северна Америка. Дори през 50-те години на 20 в., когато е налично лекарството стрептомицин, туберкулозните болници запазват статута си на важни места, предназначени за отделяне на болните.

През първите 30 години на миналия век карантинните мерки изцяло преминават към областта на медицината и на тях започва да се гледа по-професионално. През 1903 г. терминът "лазарето", който се отнася само за чумата, е заместен от "здравна станция", защото на Стария континент, предимно в Италия и Франция, вече е ясно и медицински обозначено разграничението между болни, предполагаемо болни и здрави.

През 1907 г. е сформирана Международната служба за обществено здраве и за по-малко от 2 години над 20 държави стават нейни членове. Тифът и вариолата са присъединени към трите исторически карантинни болести през 1926 г., а след две години въпросната служба изготвя и налага при какви условия подлежат на карантина пътниците, придвижващи се по суша, въздух и море.

Вниманието към инфекциозните заболявания се засилва, започват да се прилагат специфични мерки не само към туберкулозата, но се осъществява контрол и наблюдение и на други болести. Разпространението на "бялата чума" провокира създаването на официални органи и институции за идентифициране и контрол на инфекциите.

Историята показва, че карантината не е панацея и може да се прилага в определени случаи. Въпреки това опитът на човечеството сочи, че идеята, заложена в нея, все още е валидна и налагането на правилните карантинни процедури показва най-добри резултати, когато са съобразени с отделните социални, здравни и географски особености.