Проказата: Божие наказание от древността до края на XIX век

Проказата е болест, която измъчва човечеството от хилядолетия  – или поне от периода на първите писмени извори. Днес тя се възприема предимно като тропическо заболяване, тъй като повечето съвременни случаи се регистрират в развиващите се страни, разположени предимно в тропическите региони.

Заболяването на Хансен, както е известно още, представлява тежка заразна кожна и неврологична болест, чиито симптоми могат да не се проявят между 5 и 20 години. След развитието им те включват грануломи на нервите, дихателните пътища, кожата и очите. Кожата започва да се лющи и пада, като заразените могат да загубят дори пръсти или цели крайници. Те не чувстват болка, поради което не обръщат внимание на наранявания и инфекции.          

През XIII в. в Европа съществуват около 19 000 болници, предназначени за хора, болни от проказа. Но заболяването е много по-древно и учените предполагат, че произхожда от района на днешна Индия. Като доказателство за това твърдение може да се приведе и най-старият известен човешки скелет, при който се откриват признаци на заболяването – той е намерен в Индия през 2009 г. и учените смятат, че човешките останки са на 4 000 години. Тази датировка съвпада и с най-древните писмени сведения за проказата – санскритски ръкопис, познат като Атарваведа, който е написан около 2 000 г. пр. н. е.

Следващият ранен документ, в който се споменава проказата, е един египетски папирус, датиращ от около 1 550 г. пр. н. е. Заболяване, съвпадащо с описанието на проказата, се появява в индийския медицински трактат Сушрута-самхита, който е писан през VII век пр. н. е. Подобно заболяване е описано и в китайски медицински текст от V в. пр. н. е. Първата поява на проказата в подобни произведения в Европа се приписва на няколко гръцки автори, включително Гален (II-III в.). Те не използват термина "лепра" (буквално "люспест"), а elephantiasis græcorum. В Стария завет се използва еврейското название цараат (tzaraath), a в гръцкия превод на Новия завет – лепра. Но заболяването не е описано по клинично разпознаваем начин и симптомите му се припокриват с няколко тежки хронични кожни заболявания.

Исус Христос лекува прокажен

Според класическите летописци, войниците на Александър Македонски се заразяват с проказа при нахлуването и завладяването на Индия през IV в. пр. н. е., като по този начин я пренасят в Близкия изток и по цялото Източно Средиземноморие. Също така се смята, че римските войници от Помпей хващат заболяването в Египет и през I в. пр. н. е. го пренасят на Италийския полуостров, след което легионерите го разпространяват чак до британските острови.  

Генетичният анализ на бактерията, причиняваща проказата сочи, че Mycobacterium leprae е еволюирала преди около 100 000 години в източна Африка или югоизточна Азия. От тези територии заболяването се е разпространило на изток и запад, като по този начин се обособяват два негови подтипа – един в Азия и друг в Европа и Северна Африка. Европейците или северноафриканците пренасят проказата в западна Африка, където вирусът еволюира в нов подтип. Разбира се, заболяването не пропуска и двата американски континента, където е пренесено от европейските колонизатори и западноафриканските роби.

Между XI и XIII в. проказата се разпространява по главните търговски пътища в Европа, както и по дирите на Кръстоносните походи и поклонническите маршрути в Светите земи – най-известната жертва на заболяването е Балдуин IV, прокаженият крал на Йерусалим.

Броят на засегнатите е толкова голям, че още през Средновековието се смята, че проказата е силно заразна. Болните, които не разполагат с достатъчно средства да се изолират вкъщи, се дискриминират и изпращат в специални лазарети или още лепрозарии. Извън тези хосписи болните всяват страх и останалите хора се страхуват от тях като дявол от тамян. Често прокажените странстват по пътищата и трябва да носят отличителни знаци и звънчета, които да предупреждават здравите да не се приближават.

Хората, болни от проказа, са наричани още "живите мъртви" и често жертвите на заболяването се третират като вече умрели. Извършват се официални погребални церемонии, чрез които прокажените се обявяват за "мъртви" пред обществото и роднините им можели да предявят претенции за унаследяване на имуществото им. Като много други заболявания, проказата се възприема като форма на божествено наказание и доказателство за смъртните грехове, извършени от болните. Специални закони повеляват прокажените да използват отделни столове в църквите, като в някои случаи дори се налага да наблюдават службата през прозорец, за да не замърсяват святото пространство и самата церемония.

Почти изведнъж и по неизвестни причини между XIII и XIV в. случаите на проказа в Европа (с изключение на Скандинавия) започват да намаляват . В Норвегия заболяването устоява до XX в., след което изчезва. Проказата е пренесена в Луизиана, САЩ, от канадци с френски произход, изгонени от Канада през 1755 г. Друга имигрантска група улеснява междуконтиненталния скок на проказата от Норвегия до САЩ в средата на XIX в., установявайки се в Минесота. Проказата се оказва упорито заболяване и дори днес се регистрират засегнати сред наследниците на канадците в Луизиана. В Минесота болестта изчезва напълно.

През вековете проказата предизвиква страх, отвращение, сегрегация и повсеместно неразбиране поради простата причина, че хората не разполагат с лек за нея. Всичко се променя през 1873 г., когато норвежкият лекар Герхард Хенрик Армауер Хансен идентифицира вируса, причинител на заболяването. Но тази история можете да прочетете тук > >>

по статията работи: Величка Мартинова